— Мисля, че това беше всичко. — Мърсър изпи глътка чай от голям термос. На повърхността на ледения пласт почти нямаше влага, затова обезводняването беше постоянна заплаха. Той сви шепи до устата си, за да извика на Марти. Бяха решили да поръчат да им донесат няколко портативни предавателя с хеликоптера, който щеше да Докара Аника Клайн. — Пусни верижния трион. Готови сме да отворим входа.
— Качи се горе. Аз ще отворя базата — отговори Марти. — Но ми трябва Бернард, за да снима с видеокамерата филма за баща ми.
— Слизай с кофата. — Мърсър много искаше да влезе пръв в Кемп Декейд, но Марти имаше правото на тази привилегия. Баща му бе работил там и плащаше сметките.
Мърсър се качи нагоре с празния варел, който използваха за асансьор. Вятърът навяваше сняг. Айра му подаде плоско сребристо шише, затоплено от тялото, и Мърсър отпи глътка уиски.
— Добра работа свърши там долу — каза Ласко.
— Благодаря. — Мърсър изпи още една глътка и му върна бутилката. — Марти би трябвало да разреже леда за десетпетнайсет минути.
Воят на триона отекна в шахтата и острието се заби в леда. По гърба на Мърсър полазиха студени тръпки. Ужасяващият звук най-после спря и Айра изкрещя надолу:
— Можеш ли да отвориш вратата?
— Да, само секунда. Снимам надписа.
— Какво пише? — попита Мърсър.
— „Кемп Декейд, Военновъздушни сили на Съединените американски щати“. Отдолу някой шегаджия е добавил: „О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.“4 Щом отворим външната врата, може да слезете тук.
— Само кажи.
Марти започна да говори и Мърсър предположи, че записва обясненията си за баща си на камерата. Минута по-късно се разнесе стържене на метал.
— Вътре сме! — извика Марти. — Намираме се в преддверието. На десетина крачки от нас има други врати. Стените изглеждат стабилни. Само леко са огънати.
— А подът?
— Неравен е и туктам има лед, но дървото не е изгнило.
— Може ли да слезем? — попита Айра.
— Да. Бернард излиза. Не забравяйте да вземете фенерчета.
Бернард Хофман стигна до повърхността и Мърсър използва дистанционното управление на крана, за да се спусне заедно с Ласко в шахтата. Светлината, проникваща вътре, едва стигаше до вратите на преддверието, затова двамата запалиха фенерчетата си.
На стените в коридора имаше закачалки за дрехи, а под тях — решетки, където да се изцежда разтопеният сняг от ботушите. От това преддверие служителите на базата са излизали на глетчера. Надпис на стената предупреждаваше хората преди да излязат да се уверят, че чорапите им са сухи. Същинската част на базата очевидно се намираше отвъд вратата в далечината.
— Давай, Марти — подкани го Айра. Дъхът му излизаше от устата на облачета. — Да вървим.
— Само секунда. — Бишоп се обърна към екипа си и изключи камерата. — Странно. Не исках да идвам тук. Смятах баща ми за досадник, като настояваше да дойда. Но сега, когато се готвим да влезем в базата, се радвам, че го направих. — Гласът му потрепери от вълнение. — Искам да ви благодаря, че сте с мен и ми помагате. Айра, знам, че ти плащат за това, но ти вече стори повече, отколкото се искаше от теб. А без Мърсър още щяхме да сме на повърхността и да се опитваме да си пробием път дотук, като копаем с лопати.
Втората врата се отвори лесно, сякаш бе смазана предишния ден. Лъчите на фенерчетата прорязаха мрака. Камерата на Марти имаше мощен прожектор, но въпреки това сенките бяха повече от светлината. Тънката кора лед на пода беше замръзнал конденз — наследството от хората, които бяха дишали там преди десетилетия. Беше толкова тихо, че всяка стъпка се чуваше.
Тримата изпитваха страхопочитание от онова, което правеха. В базата цареше тайнственост. Всичко бе приглушено и сякаш се случваше по-бавно, отколкото в действителност. Времето бе забравило Кемп Декейд, но участниците в експедицията очакваха всеки момент да чуят гласове или някой да изскочи от мрака и да ги попита какво правят там. Мястото беше някак призрачно. От входа на базата се влизаше в административната зона. Вляво трябваше да са гаражите, складът и помеще нието за реактора, а вдясно — спалните и лабораториите Без да обсъждат накъде да тръгнат, тримата завиха надясно. Стените бяха от боядисан шперплат и гофриран метал. На няколко места бяха пробити от леда и там се бяха натрупали снежни преспи. Туктам и таванът се бе огънал и ледът и снегът бяха образували твърди могили които изпълваха почти целия коридор. Много от препятствията бяха малки и преодолими, но едната купчина беше голяма и ги принуди да пълзят по корем.