През няколко часа се връщаше в трапезарията, за да попита дали проблемът с комуникациите е решен. Всеки път му казваха, че са получили само откъслечни предавания от „Ньорд“ и абсолютно нищо от офиса в Исландия. Техниците се съмняваха дали и техните сигнали се предават и всички бяха единодушни, че проблемът ще продължи най-малко още няколко дни.
Но първото обаждане се получи още по време на обяда. Мърсър и останалите членове на екипа му се опитваха да занимават с нещо Ервин, играеха покер и пиеха изстинало кафе, когато късовълновият предавател в ъгъла на помещението започна да пращи. Въпреки атмосферните смущения всички доловиха истерията в гласа.
— Помощ! Помощ! До базовия лагер на „Геопроучвания“… хеликоптерът от „Ньорд“. …Аз съм… шейсет километра източно. Двигателят… прекъсва. Падаме!
Радистът се втурна да си сложи слушалките. Около него се насъбраха десетина души.
— Хеликоптерът, тук е базовият лагер. Разбрахме, че сте на шейсет километра източно от нас и обявявате тревога.
— Слава Богу! — извика пилотът на хеликоптера. — Задава се буря. Опитвам се да я изпреваря… Моторът прегрява. Не мога да…
Мърсър дръпна настрана Вернер Кьониг, който беше потресен от чутото. Мърсър не искаше да засилва безпокойството му, затова заговори спокойно и окуражително.
— Всъдеходите още са там, нали?
— Да. — Кьониг не можеше да откъсне поглед от предавателя. Беше се съсредоточил върху драмата и не разбираше какво му говорят. — В ледовете има два екипа.
— Къде са? Вернер не отговори веднага и Мърсър го хвана за ръката и повиши тон.
— Къде са?
— Първият екип идва от юг — каза Кьониг и погледна часовника си. — Би трябвало да пристигнат след двайсет минути.
Вернер чак сега разбра защо Мърсър пита за всъдеходите.
— Те са на около петдесет километра западно от нас.
— По дяволите! — Шансовете за спасяване зависеха от всяка секунда, която Мърсър успееше да спечели. — Къде е Дитер?
— С втория екип. Какво ще правиш? Разсъждавайки трескаво, Мърсър си спомни края на обаждането на пилота. „Височината пада на хиляда фута… Доктор Клайн каза… пушек… вентилационната система.“
Колебанието му се изпари. На борда имаше пътник. Пилотът бе решил да лети по време на буря, но Аника Клайн беше друго нещо. Тя беше само пътник в хеликоптера. Дълбоко в душата си обаче Мърсър знаеше, че щеше да отиде, дори ако пилотът беше сам.
— Айра, вземи другия предавател и ме дръж в течение. Тръгвам с джипа.
Мърсър стигна до вратата, преди някой да разбере, че е помръднал. Не си направи труда да обуе апреските. Маратонките му щяха да свършат работа. Той облече якето, което беше най-отгоре на закачалката до изхода.
— Доктор Мърсър! — извика Грета Шмид и се втурна към него. — Забранявам ви да отивате. Ще организираме спасителна операция.
— И когато организирате, може да ме последвате — троснато отговори той и вдигна ципа на анорака си. — Айра, ще ми помагаш ли?
Жилавият подводничар вече си бе проправил път през тълпата до късовълновия предавател, който използваха, за да координират комуникациите си с всъдеходите.
— Размърдай си задника.
— Не! Ще чакате. — Грета сграбчи ръкава на Мърсър и вкопчи пръсти в ръката му. — Действията ви ще бъдат напразни. Изчакайте, докато разберем къде са се приземили. Отиването ви сам е равносилно на самоубийство.
Мърсър разполагаше само със секунда, преди към нея да се присъединят други двама служители на „Геопроучвания“. Макар че никога не бе удрял жена, той силно се изкуши да наруши това правило. Защо Грета Шмид не проумяваше, че пилотът и Аника Клайн имаха шанс само ако веднага тръгнеха да им помогнат?
Мърсър се дръпна и излезе. Силният вятър го блъсна назад, но той прегърби рамене и тръгна в снега и в здрача.
Въпреки че беше ядосана, Грета не го последва. Тя трясна вратата, потрепери от краткотрайния контакт със смразяващия вятър и се приближи до Айра. На лицето й бе изписано зле прикрито презрение.
— Това беше най-глупавото нещо, което съм виждала.
— Не е нужно да ми го казваш — ухили се Ласко. — Но той поне прави нещо. Приготви проклетия си спасителен екип и тръгвай след него.