Няколко минути по-късно Мърсър се обади.
— Айра, там ли си?
— Да — провлачено отговори Ласко. — А ти как си?
— Според термометъра в кабината температурата е минус петнайсет градуса. Има ли вест от хеликоптера?
— Още са във въздуха и летят насам. Пилотът каза, че се намират на двайсет и една мили източно. С каква скорост се движиш?
— С двайсет мили в час.
— Бъди предпазлив. Грета едва ли ще спре да те вземе, ако затънеш.
— Тя няма да ме види — мрачно се усмихна Мърсър. — Видимостта е почти нулева. Не виждам и на двайсет метра пред себе си.
— И как смяташ да намериш хеликоптера, ако се разбие? — разтревожено попита Айра.
— Кажете на пилота да накара доктор Клайн да изстреля сигнална ракета, преди да паднат. — Не беше необходимо да добавя, че след това едва ли щяха да бъдат в състояние да го сторят.
— Прието. Добра идея — изкрещя Айра, защото връзката започна да заглъхва. Радиопредавателят на Мърсър не беше толкова мощен, колкото този на хеликоптера. — В момента радистът предава съобщението ти.
След две минути пилотът прие молбата. Но дори да изстреляха сигнална ракета, Айра се съмняваше, че Мърсър ще я види. Хеликоптерът летеше на стотина метра височина, а Мърсър беше на петдесет мили от тях.
Не изрази на глас опасенията си.
— Мърсър, пилотът ще изпълни искането ти. Смята, че може да задържи хеликоптера във въздуха още пет минути. — Айра не чу нищо друго, освен атмосферни смущения. — Чуваш ли ме, Мърсър? Край.
Над радиопредавателя имаше прозорче и на светлината на прожекторите той видя, че вятърът задуха в една посока, а после в друга. Снегът се въртеше така, сякаш се бе разразило торнадо. Айра изчисли, че виелицата се движи с четиридесет мили в час, и се помоли Мърсър да доведе пилота, за да може да пребие тъпото копеле, че е излетял в такова време. Никоя мисия за зареждане с провизии не си струваше това безразсъдство.
— Чуваш ли ме, Мърсър? Край.
Радистът слушаше напрегнато и спокойно отговаряше въпреки уплашения глас на пилота, който всички чуваха.
— Петдесет фута… сигналната ракета сега. — Последният звук от хеликоптера прозвуча толкова силно, че сякаш пилотът беше при тях. Викът му отекна в помещението.
— Мърсър, хеликоптерът падна! Хеликоптерът падна! Изстреляха сигналната ракета. Видя ли я? — Айра притисна слушалките до ушите си. — Чуваш ли ме, Мърсър? Край.
Отговор не последва.
Той се опитваше да се свърже през трийсет секунди в разстояние на половин час, но резултатът беше същият. Мърсър бе изчезнал.
Ротердам, Холандия
Сред ръждясалите танкери и товарни кораби „Императрица на моретата“ блестеше като нов ролсройс, паркиран в склад за метални отпадъци. Корабът беше снежнобял, украсен в черно и златисто, и имаше два комина с аеродинамични крила на върха. Беше по-дълъг от повечето съдове наоколо и осеметажната му надстройка се извисяваше над всички останали плавателни съдове в оживеното пристанище. Построен бе като катамаран и двата му корпуса бяха дълги почти хиляда фута, а най-голямата им ширина беше деветдесет фута. Разстоянието между тях се използваше за спускане във водата на джетове, екскурзионни корабчета със стъклено дъно и моторници за около двеста пътници.
Корабът предоставяше удобни помещения за четири хиляди пътници и персонал от три хиляди души. Списъкът му от световни рекорди включваше и броя на ресторантите — трийсет и девет, размерите на огромното казино, игрището за голф и цената — един милиард и седемстотин милиона долара.
Всички изпитваха страхопочитание при вида му. „Императрица на моретата“ беше съвършен израз на красотата, която човечеството бе способно да създаде.
Поради засилената охрана заради Вселенския събор на кея нямаше никого, освен пазачите, поставени по цялата Дължина на кораба. От дясната му страна бръмчаха патрулни катери и военни хеликоптери държаха на безопасно разстояние хеликоптерите на медиите. Засега не бяха отправени заплахи срещу кораба или пътниците, но тъй Като вниманието на целия свят беше съсредоточено върху най-голямото религиозно събитие в историята, властите не искаха да рискуват. През последната седмица членовете на екипажа бяха допускани на борда след дълги разпити и всеки ден специално обучени кучета претърсваха за бомби.
Подготвянето и обезопасяването на кораба беше сериозна операция и отговорниците по охраната удвоиха бдителността си, когато на борда започнаха да се качват пътниците. Всички минаваха през детектор за метал, настроен така, че да не пропуска нищо по-обемисто от църковни медали. Използваше се и най-новото поколение устройства за откриване на химични вещества, което регистрираше и най-малки количества барут. Дори ако някой успееше да внесе пистолет с керамично покритие, уредите щяха да засекат следите от барута.