Според предварителното споразумение само на папската Швейцарска гвардия се разрешаваше да носи оръжие на борда на „Императрица на моретата“. Имаше известни трудности с трийсетте сикхи, които присъстваха на събора, тъй като традицията им изискваше денонощно да носят малки ножове. Папата с готовност им бе позволил да спазят обичая.
Нилс Вандерхоф беше пазач на входа и задачата му беше да проверява в списъка всеки от по-малко известните пътници и да удостоверява самоличността им чрез компютърната база данни със снимки, събрани от шест източника. Фотографиите бяха направени година преди да бъде оповестено провеждането на събора, за да не могат терористи да използват старателно съставени легенди и да се промъкнат на борда на кораба.
Пред него стоеше висок мъж на средна възраст, облечен в лъскав костюм, който струваше повече пари, отколкото Вандерхоф изкарваше за три месеца. Лицето му беше гладко и с тъмен слънчев загар, а зъбите му бяха най-белите, които холандецът бе виждал. На китката му имаше украсен с диаманти „Ролекс“, а на пръста — екстравагантен пръстен с рубин. Косите му бяха оредели и прошарени по слепоочията, но на темето бяха гъсти и гарвано-вочерни. Нилс се запита защо мъжът е похарчил толкова много пари за дрехи, избелване на зъбите, бижута и очевидна перука.
До него, стиснала лакътя му, стоеше жена, която Вандерхоф никога нямаше да забрави. Вероятно някога е била красива, но битката й с годините явно бе опустошила бойното поле. Тя не беше много по-млада от съпруга си, но лицето й бе претърпяло толкова много пластични операции, че бе опънато като кожа на барабан. Жената приличаше на восъчна фигура. Очите зад изкуствените й черни мигли бяха изцъклени. Гримът й беше прекалено крещящ, сякаш бе сложен на мъртвец от служител далтонист в погребално бюро. Над очите й бяха нарисувани дебели сини и жълти сенки, по страните й имаше толкова много руж, че изглеждаха изгорели от слънцето, а силиконовите й устни бяха боядисани с няколко пласта червило. Дългите й коси бяха медноруси и прибрани на кок, висок петнайсет сантиметра. Фигурата й беше поддържана, но хълбоците и задникът й опъваха полата, ушита за жена със седемосем килограма по-слаба. Гърдите й бяха фантазия от силикон и заплашваха да изскочат от блузата от ламе.
Жената държеше нервен пекинез, който непрекъснато джафкаше. Тя не направи опит да успокои дребното куче, а сложи дъвка в устата си. Съпругът подаде паспортите. Томи Джо и Лорна Фаркуър от Нешвил, Тенеси, САЩ. Нилс от пръв поглед бе познал, че са американци. Той се вторачи с широко отворени очи в двете карикатури.
— Знам какво си мислиш, синко. — Огромните зъби на Томи Джо блеснаха като огледало, насочено към слънцето. Той говореше така, сякаш се обръщаше към множество от десетки хиляди души. — Гледал си по телевизията моите проповеди и не можеш да повярваш, че имаш възможността да се запознаеш с мен.
— Скъпи, в Европа не излъчват нашето шоу, защото тук не говорят американски. — Лорна Фаркуър имаше тънък като на момиченце глас и беше абсолютно невежа. — Нали, Пуки? Те още не са спасени.
Джафкането на пекинеза беше по-плътно от сопраното На стопанката му.
— Разбира се, че го гледат, Лорна. Предават го по сателит. Забрави ли?
— А, да — усмихна се превзето тя. Миглите й се заплитаха като биещи се паяци, когато мигаше.
Нилс Вандерхоф се отърси от почудата и вкара данните им в компютъра. На екрана мигновено се появиха снимки на двамата зад олтар, покрит със син сатен и украсен с думите ЧУДЕСАТА НА ПРОПОВЕДИТЕ НА ИИСУС ХРИСТОС. Той забеляза, че предишната година гърдите на госпожа Фаркуър са били видимо по-малки.
Лорна изви врат, за да види защо се подсмихва пазачът, и изхленчи:
— Мили Боже! Тези снимки са правени, преди да коригирам бюста си.
— Успокой се, скъпа. — Томи Джо погали ръката й.
Вандерхоф провери печатите на паспортите им, търсейки подозрителни пътувания след обявяването на свикването на събора. В паспортите на семейство Фаркуър имаше многобройни печати от Карибските острови, но нищо през последните шест месеца. Той им ги върна, без да пророни дума, като се молеше да се махнат час по-скоро, без да му досаждат отново.
Следващият човек на опашката беше едър мъж, който пътуваше сам. Съдейки по черното расо, тежкия сребърен кръст на врата му и брадата, Нилс се досети, че е от източноправославната църква. Свещеникът сигурно бе чул разговора, затова Вандерхоф му се усмихна заговорнически. Но мъжът не промени каменното си изражение и му подаде руски паспорт.