— Помагате й да намери вашето призвание — заяви фрау Гьотц и скръсти ръце на гърдите си, в знак че няма да каже нищо повече по въпроса. — Хер доктор, вие ще трябва да разходите Хендел. Времето му за вечеря отдавна ще е минало, когато се приберете вкъщи.
Айзенщад извади джобния си часовник от жилетката си.
— Да, благодаря. Ще се видим утре, Теодор. Може да получим нещо ново по пощата.
— Тази вечер ще работя до късно. Може би в документите ни има нещо за майор Шрьодер.
— Добре. Довиждане.
На няколко преки от института имаше висока сграда, която се издигаше в центъра на стар квартал. Постройката беше модерна, грозна и пълна с апартаменти за семейства с ниски доходи. От последните два етажа се откриваше гледка към двора зад института. От тази височина и разстояние градината приличаше на затревено петно сред града от асфалт и камък. В единия от апартаментите на най-горния етаж бе монтирано лазерно записващо устройство, измерващо звуковите вибрации и насочено към прозореца на кабинета на Яков Айзенщад и Теодор Вайцман. Двамата ловци на нацисти не знаеха, че врагът, когото смятаха за победен преди шейсет години, записва всяка дума от разговорите им.
Мюнхен, Германия
Клиника „Рехц дер Изар“, най-голямата болница в Мюнхен, беше и градски център по травматология. Колкото и често да измитаха покрива, вихрушката донасяше песъчинки винаги когато спасителен хеликоптер се приземяваше на обозначената площадка. Доктор Аника Клайн засенчи с ръка лицето си от силната въздушна струя, когато белият медицински хеликоптер се приближи до сградата и кацна. Бялата й памучна престилка се развяваше и полепваше по слабото й стройно тяло, докато доктор Клайн вървеше към хеликоптера.
„Е, добре, да го направим“ — помисли Аника и се наведе, за да мине под перките.
След нея се втурнаха двама санитари с количка. Страничната врата на хеликоптера се отвори и лекарят изскочи навън, като държеше над главата си пликче на система за интравенозно поддържане на живота, свързано с тънка найлонова тръбичка за ръката на пациента.
— Сърдечната дейност спря преди около трийсет секунди — изкрещя той, за да надвика бръмченето на мотора. — Това е вторият литър рингеров разтвор, който му преливаме, откакто линейката стигна до мястото на произшествието.
Аника не слушаше. Когато чу, че сърцето на пациента е спряло, без да чака санитарите да пренесат носилката на количката, доктор Клайн подскочи и възседна жертвата на катастрофата, като внимаваше да не допира коленете си до напоените с кръв чаршафи под тялото му. Отметна одеялата и видя, че по торса му има дълбоки рани и ребрата му вероятно са счупени. Започна да му прави сърдечен масаж, натискайки гърдите му, за да принуди сърцето да продължи да изпомпва кръв. Едва когато влезе в ритъм, доктор Клайн отново обърна внимание на медицинския екип. — Беше в безсъзнание, когато го извадиха от колата. Кръвното му налягане беше твърде ниско, за да го измерим, а пулсът — неравномерен.
— Какви са нараняванията? — попита Аника, докато санитарите прехвърляха носилката от товарното отделение на хеликоптера върху количката.
— Петите му са смазани и на краката има множество фрактури. Дясната ръка е почти откъсната. Фрактури на лицето и гърба. Зениците не реагират. Вероятно е ранен и в главата.
— Беше ли с предпазен колан?
— Не.
Аника най-сетне погледна лицето на пациента си, който не беше на повече от двайсет години.
— Задник!
Тя знаеше, че и шофьорът ще бъде докаран в болницата, но в направо в моргата, откъдето родителите му щяха да вземат трупа. Той беше на същата възраст като младежа, за чийто живот се бореше доктор Клайн. Преди час младежите си бяха играли на състезатели от Формула 1 на аутобана с крадено порше. А сега единият беше мъртъв, а другият имаше съвсем малък шанс да оцелее.
Количката се приближи до асансьора. Аника продължаваше да прави сърдечен масаж на пациента. Санитарят бе сложил кислородна маска на лицето му и подаваше въздух към белите му дробове в унисон с движенията й. Вратата на асансьора се затвори и Аника изведнъж се успокои. Винаги ставаше така. През първите трескави минути тя работеше, без да се замисля — професионалният опит ръководеше ръцете й. Асансьорът се спускаше към спешното отделение. Аника разполагаше с четирий-сет секунди, преди вратата отново да се отвори, и дотогава не можеше да стори нищо друго, освен да продължава да прави сърдечен масаж. Съзнанието й бе освободено.
Това беше дарба, която съхраняваше разсъдъка й в касапницата, причинена от небрежност, глупост и нарастващо насилие. Очите й бяха вторачени в ръцете й, но съзнанието не бе съсредоточено върху нищо конкретно. Беше абсолютно безпристрастна и спокойна, сякаш бе изпаднала в унес. Същото ставаше и когато бягаше маратон. Последната четвърт от разстоянието изминаваше с помощта не толкова на тялото си, колкото на волята си.