С треперещ глас провинкарата заяви:
— Ти си кастиларят на Казарил. Трябвало е да ти дадат кон. Трябвало е да ти дадат ескорт.
Казарил размаха уплашено ръце.
— Не, не, милейди! Беше… беше достатъчно. — Е, почти. Осъзна, след като примигна объркано няколко пъти, че гневът й не е насочен към него. „Ооо!“ Гърлото му се стегна и стаята се размаза пред погледа му. „Не, пак ли, точно тук ли…“ Продължи бързешката: — Желанието ми бе да се поставя на вашите услуги, милейди, стига да сметнете, че мога да ви бъда някак полезен. Признавам, че… не мога да върша много неща. Засега.
Провинкарата се облегна назад, опря брадичка на ръката си и го огледа замислено. След мъничко рече:
— Ти свиреше много хубаво на лютня, когато беше паж тук.
— Ъъъ… — изграчи Казарил и мазолестите му ръце самоволно направиха опит да се скрият една друга. Той се усмихна извинително за пореден път и ги положи с дланите нагоре върху коленете си.
— Едва ли ще мога да свиря сега, милейди.
Тя се наведе напред. Погледът й се спря за миг на осакатената му лява ръка.
— Разбирам. — Облегна се отново назад, издала замислено устни. — Помня, че изчете всички книги в библиотеката на съпруга ми. Главният библиотекар непрекъснато се оплакваше от теб. Казах му да те остави на мира. Искаше да ставаш поет, ако си спомням добре.
Казарил не беше сигурен дали сега дясната му ръка ще може да се свие около писалка.
— Вярвам, че на Шалион му бе спестена немалко лоша поезия, когато заминах на война.
Тя вдигна рамене.
— Хайде, хайде, кастиларю, трудна задача ми поставяш с молбата си за служба. Не съм сигурна, че Валенда разполага с толкова постове, колкото би могъл да заемеш. Бил си придворен, капитан, комендант на крепост, куриер…
— Не съм бил придворен още отпреди царин Иас да умре, милейди. А като капитан… помогнах да изгубим битката при Далус. — И гни близо година в занданите на царство Бражар по този повод. — Като комендант, ами, крепостта ми падна. Когато бях куриер, едва не ме обесиха за шпионство. На два пъти. — Замисли се. „А три пъти ме изтезаваха, въпреки че се водеха преговори“. — Сега… сега, ами, знам да греба. Мога да готвя и плъх по пет начина.
„Всъщност в момента не бих отказал подобно блюдо, дори напротив“.
Нямаше представа какво е прочела тя на лицето му, знаеше само, че острите й стари очи стигаха надълбоко. Може да бе прочела изтощение, но лично той се надяваше да е видяла глад. Почти сигурен беше, че е видяла глад, защото, ако не друго, тя се усмихна криво.
— Тогава ела да вечеряш с нас, кастиларю, макар да се боя, че готвачът ни не може да ти предложи плъх. Не им е сезонът в мирна Валенда. Ще обмисля молбата ти.
Той кимна с мълчалива благодарност, защото нямаше вяра на гласа си.
Понеже още беше зима, основното хранене в замъка беше изтеглено по обедно време, а ястията се поднасяха в голямата зала. Вечерята беше лека и се състоеше, поради икономичността на провинкарата, от останалите от обяда хляб и меса, а поради гордостта й — само от най-добрите от тях, подкрепени с щедри количества от превъзходните й вина. В жежкия пек на високоравнинното лято биваше обратното — обядът беше лек, а основното ядене се поднасяше след падането на нощта, когато баошианците от всички прослойки се прибираха в прохладата на вътрешните си дворове да се нахранят под светлината на фенери.
На трапезата седнаха само осмина, в една уютна стая в новата сграда близо до кухните. Провинкарата седна на централното място, а Казарил бе поканен да заеме почетното място от дясната й страна. Казарил се постресна, когато разбра, че царевна Изел ще седи от другата му страна, а царевич Теидез — срещу нея. Царевичът обаче реши да убие времето, докато всички се настанят, като замерва с хлебни топчета кака си — маневра, строго порицана от баба му, — и така, без да иска, даде възможност на Казарил да възвърне самообладанието си. Отмъстителното пламъче в очите на царевната, прецени Казарил, не се реализира в нещо по-сериозно само благодарение на Бетриз, която седеше малко по-нататък от другата страна на масата и навреме отклони вниманието на приятелката си.
Лейди Бетриз му се усмихна през масата с дружелюбно любопитство, при което на бузата й цъфна малка трапчинка, и изглежда, се канеше да го заговори, но тъкмо в този момент се появи прислужник с купа вода, в която да си оплакнат ръцете. Топлата вода беше ароматизирана с върбинка. Ръцете на Казарил трепереха, когато ги вдигна да ги потопи в купата и после да ги изтрие в пешкира от фин лен, слабост, която той побърза да прикрие, пъхайки ги в скута си под масата. Столът срещу него остана празен.