Казарил кимна към него и попита плахо провинкарата:
— Вдовстващата царина ще се присъедини ли към нас, ваша милост?
Устните й се стиснаха в черта.
— За жалост, Иста не се чувства много добре тази вечер. Тя… обикновено се храни в стаята си.
Казарил потисна тревогата си и реши по-късно да попита някой друг какво точно тормози майката на царевната и царевича. Краткият и далеч неизчерпателен отговор говореше за нещо хронично, продължително или твърде болезнено, въобще нещо, за което не се говори. Отдавнашното й вдовство беше спестило на Иста опасностите на нови раждания, които бяха проклятието на младите жени, но пък съществуваха и всички онези страховити женски болести, от които страдаха жените в зряла възраст… Като втора съпруга на царин Иас, Иста го беше взела в средната му възраст, когато неговият син и наследник Орико беше вече мъж. През малкото време, което беше прекарал в двора на Шалион, преди години, Казарил я бе наблюдавал от дискретно разстояние — беше му се сторила щастлива, а царинът я гледаше като писано яйце, поне в началото на брака им. Обожавал бе и прощъпалчето Изел, както и Теидез, тогава съвсем мъничко бебе, което дойката разнасяше насам-натам в прегръдките си.
Щастието им бе помрачено по време на злощастната трагедия с измяната на лорд ди Лютез, която, според повечето наблюдатели, бе ускорила смъртта на дълбоко натъжения застаряващ царин. Казарил нямаше как да не се запита дали в болестта, която явно бе прогонила царина Иста от двора на заварения й син, няма и някакъв политически елемент. Но ако съдеше по мълвата, новият царин Орико се беше отнасял с уважение към втората си майка и питаеше обич към природените си брат и сестра.
Казарил се прокашля, за да прикрие куркането на празния си стомах, и насочи вниманието си към преподавателя на царевича, настанен в далечния край на масата, от другата страна на лейди Бетриз. С царствено кимване провинкарата го подкани да почне молитвата към Светото семейство за благословия над предстоящата вечеря. Казарил се надяваше да е непосредствено предстояща. Мистерията на празния стол се разбули, когато кастеланът на замъка, сер ди Ферей, се появи забързано, извини се за закъснението си и зае празното място.
— Задържа ме свещеният от ордена на Копелето — обясни той, докато прислугата сервираше хляба, месото и сушените плодове.
Казарил, който с мъка се удържаше да не се нахвърли на храната като изгладняло куче, издаде любезно заинтригуван звук и отхапа с наслаждение.
— Рядко надъхан и многословен млад човек — поясни ди Ферей.
— Какво иска този път? — попита провинкарата. — Още дарения за сиропиталището? Миналата седмица изпратихме цял товар. Слугите в замъка дадоха всичките си стари дрехи.
— Кърмачки — каза ди Ферей; вече дъвчеше.
Провинкарата изсумтя:
— Не от моите хора, надявам се!
— Не, но помоли да им кажа, че храмът търси кърмачки. Надява се някой да има родственица, която да се трогне и да откликне на благочестивата кауза. Миналата седмица са подхвърлили още едно новородено при задната им врата, а той смята, че ще има и още. Явно сега им е сезонът.
Орденът на Копелето, според логиката на своята теология, определяше нежеланите раждания като едно от извънсезонните неща, които бяха под защитата на техния бог — включително копелетата, съвсем естествено, както и децата, твърде рано останали без родители. Приютите за подхвърлени деца и сиропиталищата бяха една от основните грижи на ордена. Като цяло, Казарил смяташе, че един бог, за който се твърди, че командва легиони от демони, не би трябвало да среща толкова затруднения при набирането на средства и дарения за добрите си дела.
Казарил внимателно разреди виното си с вода, което си беше чисто престъпление предвид качеството на напитката, но при празния му стомах, неразреденото вино би го ударило право в главата. Провинкарката му кимна одобрително, но после влезе в спор на същата тема с братовчедка си и излезе отчасти победител, като си извоюва половин чаша неразредено вино.
Сер ди Ферей продължи:
— Свещеният ми разказа и нещо интересно. Познайте кой е починал снощи.
— Кой, папа? — услужливо попита лейди Бетриз.
— Сер ди Наоза, известният дуелист.
Името беше непознато за Казарил, но провинкарата изсумтя:
— Време му беше. Ужасен човек. Аз категорично отказах да го приема, макар че сигурно са се намерили глупаци, които да го направят. Да не би най-накрая да е подценил някоя своя жертва — тоест противник?
— Точно тук стигаме до интересната част. Очевидно е бил покосен от магия за смърт. — Като добър разказвач, ди Ферей отпи от виното си, докато сътрапезниците си шушукаха потресено. Казарил застина, несдъвкал хапката си.