Въздухът беше студен и влажен, а калдъръмът в двора се хлъзгаше под тънките подметки на ботушите му. Няколко звезди още се бавеха на небето. Казарил отвори внимателно голямата дървена врата към залата и надникна. Свещи, хора, закъснял ли беше? Вмъкна се вътре и очите му се нагодиха към слабото осветление.
Не беше закъснял, напротив, подранил беше. Пред малките възпоменателни семейни дъсчици в предната част на помещението трепкаха няколко наполовина догорели стари свещи. Две увити с шалове жени седяха на първата скамейка и наблюдаваха трета.
Вдовстващата царина Иста се беше проснала на пода пред олтара, застинала в смирена молитва, с разперени встрани ръце. Пръстите й се свиваха и разпускаха, ноктите й бяха изгризани до кръв. Полите на нощницата и диплите на шала лежаха разбъркани наоколо й. Дългите кичури къдрава коса, някога руси, сега потъмнели от възрастта, лежаха разперени около главата й като ветрило. За миг Казарил се зачуди дали не е заспала, така неподвижно лежеше. Но очите на бледото й лице, обърнато настрани и положено направо на пода, бяха отворени, сиви и немигащи, пълни с непролети сълзи.
Беше лице, поразено от най-дълбока скръб, и напомни на Казарил за други лица, които бе виждал — на мъже, пречупени не само в тяло, но и в душа от затвора или от ужасите на галерите. Или за неговото собствено, чието смътно отражение бе видял в едно огледало от излъскана стомана в Майчината болница в Ибра, когато дяконите бяха обръснали безчувствените му страни и го бяха насърчили да се огледа с надеждата да му вдъхнат кураж. В същото време беше повече от сигурен, че царината не се е приближавала до тъмница през живота си, гърбът й не се е гърчил под злостното ухапване на бича, нито, най-вероятно, се е присвивала пред юмрука на разгневен мъж. „Какво тогава?“ Стоеше неподвижен, с полуотворени уста, без да смее да проговори.
Вратата зад него изскърца, чу се шумолене и когато той се обърна, видя вдовстващата провинкара и братовчедка й да се вмъкват в залата. Тя го погледна и вдигна вежда на минаване, на което той отговори с вдървен поклон. Придворните дами на царината се стреснаха, станаха и приклекнаха в призрачни реверанси.
Провинкарата мина по пътечката между скамейките и сведе поглед към дъщеря си. Лицето й бе като от камък.
— О, богове. Откога лежи тук?
Една от придворните отново се поклони.
— Стана посред нощ, ваша милост. Решихме, че ще е по-добре да я оставим да слезе тук, отколкото да я задържим насила. Както ни наредихте…
— Да, да. — Провинкарата махна нетърпеливо да сложи край на извиненията. — Спала ли е въобще?
— Може би час или два, милейди.
Провинкарата въздъхна и клекна до дъщеря си. Гласът й беше нежен, без следа от обичайния сарказъм, и сега за пръв път Казарил чу в него истинската й възраст.
— Иста, сърце мое. Стани и се върни в леглото. Други ще поемат молитвите днес.
Устните на просналата се жена помръднаха два пъти, преди да се чуят прошепнатите думи:
— Ако боговете чуват. Ако чуват, не ми говорят. Лицата им са отвърнати от мен, майко.
Старата жена почти несръчно погали косата й.
— Други ще се молят днес. Ще запалим нови свещи и ще опитаме отново. Нека дамите ти ти помогнат да си легнеш. Ставай, хайде.
Царината подсмръкна, примигна и неохотно се изправи. По знак на провинкарата придворните дами побързаха да изведат царината от залата, като събираха шаловете, свлекли се от раменете й на пода. Казарил се вгледа тревожно в лицето й, докато минаваше край него, но не откри признаци на изтощителна болест — нито кожата, нито очите й бяха с жълтеникав оттенък, тялото й не изглеждаше измършавяло. Не беше сигурен, че тя изобщо го забеляза, а и да беше, по нищо не пролича да го е познала. Е, защо ли и да го помни, един от многото пажове, извървели се през годините в двора на Баошия.
Главата на провинкарата се обърна назад, когато вратата се затвори след дъщеря й. Казарил беше достатъчно близо, за да чуе тихата й въздишка.
Поклони й се по-дълбоко.
— Благодаря ви за празничните дрехи, ваша милост. Ако… — Той се поколеба. — Ако с нещо мога да облекча тегобите ви, милейди, или тези на царината, само кажете.