Онези от гражданите, които не участваха в процесията, играеха ролята на публика и хвърляха цветя и треви. От време на време някоя мома се спускаше да докосне за късмет одеждите на Дъщерята, пожелавайки си да си намери съпруг този сезон, и после хукваше обратно при дружките си, които я посрещаха с кискане. След тази приятна утринна разходка — слава на небесата за хубавото време, защото още се помнеше как една пролет преди години процесията се извървя под залповете на силна градушка, — колоната възви обратно към източната порта и се изсипа в храма в сърцето на града.
Храмът, обграден с малка градина и нисък каменен зид, се издигаше от едната страна на градския площад. Беше построен по обичайния начин — с четири купола като четирилистна детелина около централния двор. Стените му бяха от тукашния златист камък, който така беше погалил очите на Казарил, и бе покрит с тукашните червени плочи. Всеки от куполите приютяваше олтара на един от боговете на четирите сезона, а отделната кръгла кула на Копелето точно зад портата към купола на Майка му пазеше неговия.
Когато внимателно свалиха царевната от гърба на мулето и я преведоха през портика, лейди ди Хюелтар безмилостно повлече Казарил напред. Оказа се, че лейди Бетриз си е избрала място от другата страна на Казарил. Девойката проточи шия след Изел. Свежият аромат на цветята и зелените вейки, сплетени около главата й, се смесваше с уханието на косите й и едва ли нещо друго би могло по-точно да се сравни с диханието на пролетта. Тълпата ги изтласка напред през широко отворените врати.
Вътре, под косите сенки на утрото, които все още тъмнееха по павирания централен двор, Бащата на зимата изчисти последната пепел от високото огнище на свещения огън и я посипа по главата си. Дяконите се разбързаха да сложат нови дърва и прахан, които свещеният благослови. После омазаният със сажди брадатко беше прогонен с подвиквания, дюдюкане, малки пръчки със звънчета по тях и топки от мека вълна, които символизираха снежни топки. Смяташе се за зла поличба, поне от нещастника, въплътил божеството, когато тълпата можеше да използва истински снежни топки вместо вълна.
Сетне Пролетната дама в лицето на Изел бе изведена напред, за да запали новия огън с кремък и стомана. Тя коленичи на донесените за тази цел възглавнички и прехапа очарователно устни в старанието си да подреди сухите съчки и свещени треви. Всички затаиха дъх — поне десетина суеверия се свързваха с това на кой път въплъщението на възкачващата се богиня ще успее да запали огъня.
Три бързи удара с кремъка, фонтан от искри, въздухът от изпълнените докрай млади дробове и ето че едно малко пламъче се разгоря сред съчките. Свещеният веднага се наведе да запали новата свещ преди нещо да загаси злощастно пламъчето. То обаче продължи да гори. Облекчен шепот на одобрение се надигна сред зрителите. Пламъчето бе пренесено в свещеното огнище и Изел, със самодоволен и облекчен вид, се изправи с помощта на пажовете. Сивите й очи горяха също толкова ярко и весело като новия пламък.
След това я заведоха при трона на властващия бог и започна най-съществената част от утринния ритуал — събирането на даровете, които щяха да осигурят издръжката на храма през следващите три месеца. Всеки глава на семейство пристъпваше напред и полагаше малката кесийка с монети или друг някакъв дар в ръцете на Дамата, получаваше благословията й и дарът биваше вписван в счетоводната книга от секретаря на храма, седнал на една маса вдясно от Изел. След това ги извеждаха настрани, където да получат свещичката си с новия огън, която да си занесат у дома. Домакинството на провинкарата беше първо, по ред и по сан — кесията, която кастеланът на замъка положи в ръцете на Изел, тежеше от злато. Други знатни мъже запристъпяха напред. Изел се усмихваше, получаваше и благославяше; главният свещен се усмихваше, препредаваше и благодареше; секретарят се усмихваше, вписваше и трупаше накуп.
Застаналата до Казарил Бетриз застина от… вълнение? Стисна за миг лявата му ръка над лакътя.
— Следващият е онзи ужасен съдия, Вресе — изсъска тя в ухото му. — Гледайте!
Един мъж на средна възраст със строга физиономия, богато облечен в тъмносиньо кадифе и със златни вериги около врата, пристъпи към трона на Дамата с кесия в ръка и с усмивка на тънките си устни й я поднесе.
— Домът Вресе поднася своя дар на богинята — носово изрече той обичайната фраза. — Благословете ни за идващия сезон, милейди.
Изел стисна ръце в скута си. Вдигна брадичка, впери очи във Вресе с абсолютно овладян поглед, в който нямаше и помен от усмивка, и рече с ясен, силен глас: