Тод Фъштън се обърна към капитана.
— Искаш да прецапаш златото само за себе си, нали? Отърва се от боцмана, лесно ще се отървеш и от фустата и Хлапето. Срещу Черепа обаче късметът ти ще се изпари до дни — прихвана той на прицел Псето. — Скоро ще дойде и твоят ред, госпожичке!
— Pipe doom! (Затваряй си, плювалника!)
Псето блъсна яростно Тод Фъштън в гърдите и той се озова в една от дупките.
— Не ми се мре още! — падна на колене Ян Стоунец и започна да лази в краката на капитана. — Разцепете ми ушите и носа, скопете ме, очите ми избодете, но не ме убивайте! Не ме убивайте!
— Точно това има да стане, друже! — изрита го Псето и той се изхлузи в другата дупка.
— Да ме скопите ли? Ама аз още не съм посял поколение. Не може ли да изчакате малко?
— Второ действие — плесна с ръце капитанът. — Предай сладост на деня си, като се отървеш от горчивите думи на предателите!
— Ах, ти, себично копеле! — полетяха слюнките на Тод Фъштън, за да полепнат по ботуша на капитана. — Още като хлапе личеше, че ще оковеш живота в пранги, за да изцедиш жизнените му сокове, с които да изхраниш лукавото си его…
— Шъъъъъъъъ!
Псето хубаво им натъпка устите с парцали. После взе лопатата и започна да хвърля пръст в дупките, докато не ги зари до раменете. Когато отъпка с крака и подравни пръста около вратовете на двете стърчащи от земята глави, той се изправи и доволно потри ръце.
Капитанът клекна и почука по главата на Тод Фъштън все едно измерваше зрелостта на диня.
— Неведнъж ни намекна, друже Тод, че не хващаш вяра в проклятия!
— Тъъънъмо гс коепъъъс… — бясно развъртя глава Тод Фъштън, опитвайки се да избута парцала с език.
— Въпреки че вибратото ти е като воя на прегракнал обой, а легатото ти ми напомня плача на овдовяла виола — рече капитанът, — аз не крия възхитата си от новите перспективи в общуването.
— Гръъъънсфнсмммм дакдк убооие! — изпъкнаха като къртичини очите на Тод Фъштън.
— Sikk oe steen owre yer heid, ye glaiket stirk? (А камък по чутурата искаш ли, говедо тъпо?)
— Понеже не ще ви се открехне възможност да ослепеете от проклятието на капитан Суейн — продължи капитанът, — ние с Псето решихме да се погрижим овреме.
— Мииисляиссттт — изцвили Ян Стоунец.
— Трето действие — извиси глас капитанът. — Влез в хармония с природата!
Псето притича до един бор и изчегърта няколко топчета смола от кората му. После се върна до Тод Фъштън и Ян Стоунец, намаза клепачите им, а на смолата налепи семена от шишарки.
— Джентълси! — зареди капитанът. — Оттук нататък се надявам дяволът и птиците да свършат останалото. И едно ще знаете от Несъразмерния. Човек се ражда егоист, защото още преди да си отвори очите, иска гърдата на майка си само за себе си. После започва да расте, да расте, докато не се превърне в едно алчно, егоцентрично копеле, което иска да изсуче енергията на цялата вселена. Не за това обаче ви виня, а заради предателството, което като човек, изковал ценностната си система върху скалите на морала, не мога да приема под никаква форма.
Когато се върнаха в лагера, Йоланда плачеше, а Хлапето неспокойно сновеше край нея. Капитанът огледа отново купчината дрехи, преди да изрази мнение, че целостта на дрехите предполага тяхното събличане по желание на притежателя им. Тръгнаха да търсят боцмана, като първо провериха коритото пред водопада, после обходиха и близките горички. Викаха го по име, но не получиха ответен отговор. Накрая се събраха точно под водопада.
— Той повече не ме обича — изхлипа Йоланда.
— Поплачете си, госпожице Йо — рече капитанът. — Знам какво е да ближете люти рани от една погубена любов!
— Боцманът не може да ни изостави току-така — заклати невярващо глава Псето.
— А къде се е дянал тогава? — попита с недоумяващ поглед Хлапето. — При това гол!
Капитанът събра ръце във фуния около устата си и наду глас с изразена детайлност в басовия регистър:
— Мътните ли те взеха, Митс?
Боцманът отвори очи и учуденият му поглед се разходи по влажния таван. Пръстите на ръцете му се разшаваха, за да се гмурнат в бълбукащите от водните пръски локвички, вдълбани в пода. Обстрелван от невидимите водни иглички, той изведнъж потрепери, а когато се видя гол, изненадата в погледа му стана още по-осезаема. Изправи се и доближи воала на спускащите се водни къдри, които го скриваха от очите на другарите му в неголяма ниша издълбана почти на върха на водопада. Когато откри пролука, той погледна надолу и съзря другарите си, които се въртяха пред водното корито.
— „Щом дъждът заклокочи“ — рече той. — Кучият му син! За да видиш стрелката, трябва да отправиш взор към полето именно от височината на нишата.