— И това ви се струва… просто?!
— Ако човек е сътворен, за да дари рома на човечеството… — отвърна с дяволска усмивка капитанът.
— А онзи… дестилатор? — погледна го тя. — И той е гениално откритие, нали капитане? И също е… нищо работа, за този, който е… сътворен, за да го измисли?
— Ето че и вие се потопихте в тайната на вселената. Всеки има мисия, която ще, не ще, трябва да изпълни преди визитата си във вилаета на дявола. Аз ще нося пеленачето! — нарами бъчонката с ром капитанът. — А знаете ли как наричали течното злато в детските му години?
— Как?
— Първо, в Барбадос са му казвали „Kill-Devil“ („Убий-Дявола“) — думите политаха от устата му е небрежна лекота. — И според мен, госпожице Йо, ромът е единственият серум на истината. Невъзможно е да изречеш лъжа, ако си поел от кехлибарената течност.
Изражението на Хлапето отдели вниманието на Йоланда от разговора с капитана.
— Какво има? — попита го тя.
— Страниците имат много странен… — оглеждаше пръстите си Хлапето — синкав оттенък.
— Дай да погледна — пое библията боцманът и разлисти няколко страници.
— Май е от мастилото? — изплю се Хлапето на пръстите си и започна да ги търка в брича.
Боцманът нагази в треволяка и накъса китка зелени стръкове с жълти цветчета.
— Изтъркай си пръстите с млечицето, Хлапе! — рече той, подавайки му растението. — И ти, Псе!
— Ама… защо? — попита Псето.
— Просто го направете! — настоя боцманът.
Капитанът разклати бъчонката и звукът от волните плисъци в нея го накара да се смръщи.
— Долавям шепот от отвъдното, който ме предупреждава, че трябва да побързаме, защото пясъчните зрънца в часовника на нашето приключение изтичат с неумолима скорост — гаврътна той рома от насмолената чаша и я мушна в джоба си. — А и вкусът на времето е като парче ябълков пай поръсен с барут и останал между зъбите ми. Хайде, освободете се от омразната книга и да продължим похода си към наследството на инките!
Псето застана пред библията и се прекръсти първо с лявата, а после и с дясната ръка.
— Аз не мога да го сторя, не мога! — отсече той.
— Па’й се тогава! — изрита библията Хлапето и тя отново се озова на дъното на дупката.
— Да видим какво ще търсим сега? — изкара листчето Йоланда и зачете:
— „Скрит в търбуха му голям“ — замисли се Хлапето. — Преследвайки логиката, мисля, че става дума за нещо, в което може да се намъкнем. Голяма каверна, или пък дълбока пещера.
— Пълчищата от ада! — изломоти капитанът. — С единодушното съгласие на всичките си сетива Аз, Несъразмерния, предчувствам, че контето от Бристол отново ни е сготвило супа от сатанинска хитрост.
— По-скоро се опитва да посади семка страх в акълите ни, от която после да избият филизи — рече Псето. — Право, че в първата загадка пълчищата от ада изпълзяха от ковчега, но за втората дяволският дъх хич даже не излетя от ада!
— Прибрахте ли огледалото? — остана съсредоточен в разпределянето на багажа боцманът.
— Intae me duffle baag (В торбата ми е) — изплю се Псето на испанския флаг и го изрита в дупката.
— Нищо повече не ни задържа тук — рече капитанът. — Тръгваме на запад.
Боцманът се наведе, скъса едно красиво лилаво цветенце и го мушна зад ухото на Йоланда.
— Благодаря ви, че ви има! — дари го тя е най-чаровната си усмивка.