Разсъждавайки върху упорството на човешката алчност, Черепа изрази мнение, че мистър Камън няма да вдигне котва, докато не докопа съкровището. Единодушно решиха да довършат започнатото, убеждавайки се, че съкровището на капитан Суейн по право им принадлежи. Докато умуваха хитростта, с която да върнат екипажа на своя страна, те изгубиха следите на капитана и прекараха последните часове в лутане.
— Не ми се влачете като свински черва, а си размърдайте проклетите задници! — смъмри ги Черепа.
Гал О’ Гор подаде ръка към отец Мендерес, за да му помогне да се изправи и рече:
— Внимавай къде стъпваш, дявол те взел!
— Да ударим по гълток ром — изпръхтя Пааво Коси. — От тази жега ми се вие свят.
— Ама това е… — сниши глас капеланът — въже!
Черепа зарови поглед в треволяците, след което стори знак на другарите си да притихнат.
— Бързо в храстите! — нареди нямо той.
— Мислиш ли, че въжето е тяхно? — попита Пасѐ Д’Ериш.
— Че е тяхно, тяхно е… — отвърна Пааво Коси. — Но къде по дяволите са се дянали?
— Ако въжето е вързано за онова дърво там, и се губи там… — очерта периметъра Гал О’ Гор, — то значи са го ползвали, за да се спуснат в нещо като пещера или пък ниша.
— Изравни се с тревата, Горо! — натисна главата му надолу Черепа.
— Какво ще чиним оттук насетне? — разчеса брадата си с куката Пасѐ Д’Ериш.
— Ако излязат със съкровището, бастисваме ги и си връщаме „Рагнарок“ — отвърна Черепа. — Нямам търпение да видя как онази долна твар, мистър Камън, лази в краката ми.
— А ако е пак някоя от щуротиите на капитан Суейн? — попита Гал О’ Гор.
— Не мърдам от този остров без наследството на инките! — надигна бутилка с ром и отпи Пааво Коси.
— Въжето се разтресе — рече отец Мендерес.
— Снишете се, дръвници такива! — положи глава на пръстта Черепа.
Псето подръпна още веднъж въжето.
— Вързано си е — рече той е поклащане на глава. — Сигурно някое агути се е препънало в него!
— А ако Черепа и кръвопитаещите му главорезите са по петите ни? — попита Хлапето.
— След тоя адски преход вероятно са ни затрили дирите, но… — отпи и бързо зареди новите думи капитанът — не разчитайте на късмета си. В мига, в който златото заблести, те ще долетят като стършели отгоре ни.
— Нямаме цялата луна на разположение, джентълмени! — рече боцманът. — Трябва да претърсим всеки един инч и да огледаме всяко едно камъче и кривина.
— Нишата не е голяма — клекна Хлапето и започна да опипва влажните стени, — така че лесно трябва да открием нещото, което не принадлежи на това място.
— Факлата е ето там — посочи я боцманът, след което изкара въжето от торбата и започна да го увива около кръста си. — Запалете я и огледайте навътре в нишата. Аз ще се спусна да огледам под отвора.
— Ами, такова… — погледна към дъното на нишата е вдигнати нагоре ръце Псето. — А вампирите?…
Боцманът прокара въжето през един процеп в скалата, завърза го и провери здравината му.
— Прилепите излетяха, но побързайте — рече той, — защото трябва да сме далеч оттук, когато чудовищата започнат да се връщат.
Псето и капитанът запалиха факлата и щателно претърсиха дъното на нишата. Хлапето и Йоланда провериха преддверието. Тъкмо когато се събраха на входа, боцманът се показа и се покатери при тях.
— Намери ли там отвън нещо? — попита го Хлапето, докато навиваше въжето на кангал.
— Само гнезда на птици — внимателно пусна торбата боцманът. — Внимавайте, че вътре има яйца! А вие?…
— Освен курешките на прилепите, дори и пени не открихме, Митс — отвърна капитанът.
— Човъркахме навсякъде, но ни камък помръдва, ни нищо — допълни Псето. — Има там една цепнатина в земята, но тя е толкова малка е и толкова крива и дълбока е, че… едва ли може да има нещо в нея.
— Подът тук е… твърда скала — тропна по него с крак Хлапето. — Нищо не помръдва!
— Взе да ми… доскучава — нацупи устни Йоланда. — В началото наистина изглеждаше забавно, но сега…
— … Ви липсва внимание?! — рече капитанът.
Боцманът я издърпа към себе си, за да я увие в прегръдката си и целуне по шията.
— О-о, как въздухът ухае на поезия! — затрептяха ноздрите на капитана.
Хлапето видя искрящото от щастие лице на Йоланда и устата му се вкамени в противна усмивка.