— И как така? — попита Псето.
— Някои са заредени с торбички мастило, които при пръскането им биха унищожили писмени документи. Други пък са с пирони по стените, които биха направили на прах…
— Да не би да се опитваш да ми втълпиш, Митс, че това, което търсим с един-единствен сандък, който дори не пази злато, а някакви католически драсканици?
— Предвид екстравагантния характер на капитан Суейн, гнети ме мисълта, че всичко е възможно, Кептън — отвърна боцманът. — От това да намерим сандък с бумаги за ерес, до… изгубеното наследство на инките. Какво ще кажете да се натъкнем на най-масивния златен предмет изработен някога от човешка ръка? Златната верига на Куско!
Оптимистичната нотка в гласа на боцмана придаде живец в очите на капитана.
— Наплюнчѝ пръст и разлистѝ залепналите страници на историята, Митс! — подкани го капитанът.
— Дълга цели 450 ярда, за тежестта на златната верига, ограждала централния площад на Куско, се изисквали 300 човека, които да я вдигнат и носят.
— Не думай, бе! — плесна се по челото Псето. — Ако на човек се пада по 40 фунта тегло, то 300 човека…
— 12 тона — предостави им отговора боцманът.
— Чисто злато! — възкликна Хлапето — Дори не мога да си представя що за купчина представлява това.
— Не съм чувала капитан Суейн да говори за подобна верига — присви устни Йоланда.
— О, да! — погледът на капитана заблужда в тавана. — Един ден тая верига ще огражда скромния ми дом в Ландейло, а хората ще спират пред нея, ще цъкат с език и ще се наддумват един през друг:
„Помниш ли онзи сополив хлапак, който старият Крокс отгледа редом е овцете и прасетата?“ — ще попита берберинът Сам Друмън.
„Как да не го помня? Малкият вагабонтин растеше същински дявол“ — ще отговори свещеникът Пол Ринс.
„Покорил света казват“ — ще отбележи с приятелска завист другарят му от детството Гари Тевил.
„Кой цвят?“ — ще попита глухият бакалин Тери Афч.
„Целия свят!“ — ще отвърна аз, вперил детския си наивен поглед в няколкото карамелени бонбона, които стиснатият бакалин крие в шепите си.
Един прилеп се завъртя пред отвора на нишата и прекъсна словоизлиянието на капитана.
— Хайде — плесна с ръце боцманът. — Донесете вода да видим какви тайни крие тази дупка и да се махаме оттук.
— И я носете внимателно, че всяка капка е ценна — извика капитанът.
— Ама… — повдигана Хлапето бъчонката и я раздруса — бъчонката и бутилките са почти празни.
— Не наляхте ли вода, мързеливци такива? — добута бъчонката с ром зад крака си капитанът.
— Напълнихме ги, но явно сме я изпили — повдигна рамене Хлапето. — В тая непоносима жега!
— Дайте насам, каквото е останало — рече боцманът.
Псето и Хлапето изсипаха внимателно водата в дупката, но тя се оказа абсолютно недостатъчна, за да се потвърди теорията на боцмана.
— Трябва ни още вода — рече боцманът.
— Последната река е на не по-малко от… — замисли се Хлапето, — пет-шест часа път оттук.
— Да гребнем от океана — предложи Псето.
— Нямаме подходящ съд — отвърна боцманът, — нито пък толкова дълго въже.
Всички приковаха погледи върху бъчонката с ром.
— Триста дяволи, джентълси! — по слепоочията на капитана шурнаха реки от пот. — Като няма вода, ще… последваме примера на Псето и ще… Отдръпнете се оттам!
— Моят пример! — рече Псето.
— Митс — извика капитанът. — Би ли, друже, отвел, госпожица Йо в преддверието, за да не става отново свидетел на онзи интимен акт надхвърлящ рамките на благоприличието.
Капитанът се намести над дупката и започна да си мърмори нещо под носа, докато струята не се стрелна към отвора на дупката. Боцманът също се облекчи в нея, а след него и Хлапето даде своя принос в решаването на загадката.
— Мисля, че… — пусна едно камъче в дупката боцманът, — течността е току до самия ръб, зад първата кривина, но нищо още не се вижда.
Капитанът сковано пристъпи към преддверието и протегна ръка към дъното на нишата.
— Госпожице Йо — кимна той. — Ако обичате, моля!
— Имате предвид… — застина от удивление тя.
— Трябва още малко… така да се каже… — не смееше да я погледне капитанът, — за да изплува…
— Да се изчишкате, милейди! — демонстрира прелестите на кучешката си усмивка Псето.
— Господи! За бога! — секна дъхът ѝ. — Мили боже!
— Всички вече го направихме… сестричке — рече Хлапето.
Боцманът проследи поредния прилеп, който се опита да се върне в нишата и рече: