— Нямаме избор, Кептън! Мисля, че трябва да използваме останалия ром, за да вземем това, което е в дупката и да се махаме оттук, докато все още можем да го сторим.
— Гръм и мълнии, Митс! — изкара сабята си и застана пред бъчонката с ром капитанът. — Помня как ми спаси кожата край бреговете на Веракрус, но ако някой припари до бурето, в това число и твоя милост, кълна се, ще го разсека на две само с един-единствен замах.
— А това не е ли избор, разглезената кокона да се… — хвана я Псето за лакътя.
— Причинявате ми болка, грубиян такъв! — плесна го тя през ръката и се скри зад гърба на боцмана.
— Успокойте се, по дяволите! — разпери ръце към двете страни боцманът. — В края на краищата няма да разрушим приятелството си заради някакво си… съкровище. Хайде да се омитаме оттук, че вампирите след малко ще започнат да късат парчета месо от нас.
— А наследството на инките? — попита Хлапето.
— То ще си остане там, където го е заровил капитан Суейн — отвърна боцманът. — Хайде!
— Вземете ми рома — изломоти капитанът, — но знайте, че Несъразмерния без ром в кръвта е като кораб без платна!
В този момент дузина прилепи размахаха криле пред входа на нишата и скриха слънцето. Боцманът целуна Йоланда и я съпроводи до въжето.
— Хлапе, качете се горе и потърсете удобно за пренощуване място. Псе, остани с мен!
— Човек може да понесе всяка физическа болка — простена капитанът, — но ако съзнанието му се опияни от безразличие, то душата му е обречена на гибел.
— Кураж, Кептън! — изтръгна бъчонката от ръцете му боцманът и започна да излива рома в дупката.
— Само ми елате… — размахваше кътласа си Псето срещу връхлитащите в нишата прилепи.
Малко преди ромът да свърши, на повърхността изплува някакъв предмет. Боцманът бръкна в процепа с върха на рапирата си и изкара едно двойно ключе, прикрепено към парче дебела ощавена кожа.
— Ето те, негоднико!
Обля го с ром, мушна го в джоба си и закрачи към преддверието. Хлапето издърпа Псето и боцмана на повърхността, след което тримата се затичаха към горичката, където ги очакваха капитанът и Йоланда. Когато боцманът развя пред лицата им двойното ключе, Йоланда скочи на врата му, а капитанът само вяло поклати глава.
Спотаени в жилавата прегръдка на шубраците, Черепа и главорезите му наблюдаваха случващите се събития и крояха подли планове.
Трета глава
На раздумка край огъня
Нощта бързо превземаше хоризонта на изток и всички се захванаха да скалъпят лагер, където да пренощуват. Намериха сухи вършини и ги оплетоха в полукръг около едно ниско дърво. Върху провисналите му клони метнаха едно старо платно, за да ги пази от влагата и донесоха камъни да подредят огнище. Запалиха огън, седнаха около него и погледите им потънаха в пламъците му.
— Anely acht aiggs, therr iz, bit ma bellie o’mine be stuck tae ma baakbeen likker dokker’s an me micht ait ae stot, aa alane an by masel. (Има само осем яйца, а тумбакът ми залепнал е за гръбнака като на докер и мога да изплюскам цяло теле.)
— Сега да имаше няколко картофа… — положи Йоланда глава на рамото на боцмана. — Истина ли е, че картофът произхожда от Америка?
Боцманът раздроби жарта и зарови яйцата в нея.
— Истина е — кимна той. — Родното му място са платата около езерото Титикака, което се намира високо в облаците. Аймара, едно от туземните индианските племена, започнали да го култивират преди повече от 5000 години. На кечуа се нарича „папа“, но по света той се е разпространил е различни имена — тартюфел, картофел. Католическата църква пък го нарекла дяволска ябълка и дори анатемосали грудката под предлог, че носела проказа и сифилис.
— Ама че… идиоти! — възкликна Хлапето.
— Интересен факт е първата среща на кралица Елизабет I е картофите — рече боцманът.
— Разкажи ни — настоя Йоланда.
— Ами когато прочутият мореплавател сър Уолтър Райли занесъл картофа в Ирландия, той засадил цели 40 акра в имението, подарено му от кралицата. После поканил кралската особа на гости, като наредил във всяко ястие да има картофи. Поради непознаването на странния зеленчук, готвачите му ги сготвили направо с листата, които обаче не са ядливи и предизвикват стомашно разстройство.
След като целият кралски двор се продрискал, Елизабет I издала декрет никога повече да не ѝ се сервират картофи.
Всички дадоха воля на смеха си. Само капитанът, потънал в пълзящата сянка на отчаянието, изглеждаше като каменна купчина.
— А готови ли са вече яйцата? — облиза се Псето.
— Сър Уолтър Райли — рече Хлапето. — Онзи, който е търсил Ел Дорадо, нали?