— Принц на Уелс! — полуотворените ѝ устни едва докосваха думите.
— През 1282 година английският крал Едуард I Дългокраки убил Лиуелин и завладял Уелс — продължи на пресекулки той. — За да наложи управление по английски образец, той създал съдилища и въвел английските закони. Въпреки че Уелс остава извън английското кралство до 1536 година, Едуард I си послужил с измама и им откраднал благородническата титла принц на Уелс.
— Как така я откраднал? — задърпа тя ризата му от пристегнатия в талията брич.
— За да го признаят за техен сюзерен — присви той корем, — покорените уелски принцове настоявали Едуард I Дългокраки да приеме техните условия.
— А те гласели?
— Принцът на Уелс да бъде роден в земите на Уелс и да говори уелски език — ръцете му започнаха да разхлабват връзките по гърба на роклята ѝ. — Едуард I Дългокраки се възползвал от обстоятелствата и през 1301 година връчил титлата Принц на Уелс на първородния си син Едуард II, който проплакал в замъка Карнарвърн разположен в графство Гуинед и говорел свободно къмрайг. С една дума, синът му отговарял на всички поставени условия. Та оттогава насетне, та и до ден-днешен, първородният син на действащия английски монарх по право получава титлата принц на Уелс.
— Истински дявол, а?! — гмурна се ръката ѝ в треперещите му бричове.
— Несъмнено… милейди! — потръпна той. — Малко по-рано, през 1290 година същият този крал Едуард I Дългокраки издава едикт, с който конфискува имуществото на всички евреи и ги изгонва от Англия. После пък се отправя към Шотландия, за да покори и нея. Там обаче се сблъсква с непокорния народ предвождан от Уилям Уолъс.
— Онзи, когото обезглавили, а главата му за назидание забили на остро копие на… — ръката ѝ очевидно достигна целта си, защото очите ѝ се ококориха, а дъхът ѝ излетя като на мъркаща котка — върха на Лондон Бридж?
— Ъъъъъ… — замръзна изведнъж езикът му.
— Може и да не сте уелски принц, но това не значи, че аз не мога да бъда вашата принцеса! — сграбчи го тя за ревера и го свлече във високите треви, за да се скрият от любопитните очи на луната.
Пета глава
Житейските перипетии на капитана
С напредването на нощта вятърът съвсем утихна и гласът на острова стана по-отчетлив. Океанът жужеше глухо, от време на време се чуваше кършене на клон, после животински крясъци превземаха тишината. Сухата шума, издаваше нечии потайни стъпки, а плясъкът от крилата на нощните птици отзвучаваха в далечно ехо. Рехавите облаци висяха като закачени на небето, а звездите се надпреварваха да падат. Луната задълго оставаше скрита от хилядите прилепи, които като верни слуги на дявола господстваха в призрачната нощ.
Клепачите на боцмана потрепнаха. Когато гърлото му изстена, той се задави и ококори очи. Огромната ръка, която минаваше през адамовата му ябълка, очевидно я притискаше и не му позволяваше да си поеме дъх. С недоумение в погледа, той повдигна ръката, за да види, че на нейния край се мъдреше кука. Изхлузи се от хватката, веднага щом Пасѐ Д’Ериш се завъртя на другата страна. Надигна се внимателно и е котешки стъпки се прикри зад едно дърво. После намери добър ъгъл спрямо лунната светлина, за да върне погледа си към натъркаляните по земята главорези. Изчака достатъчно дълго преди да предприеме някакво действие. Когато всички захъркаха в оглушителна дисхармония, той мина покрай прегърналия мускета си Гал О’ Гор, клекна до Черепа и измъкна манерката на Пааво Коси. Успя да докопа и тази на отец Мендерес, но когато Пасѐ Д’Ериш отново се размляска и започна да се дръгне по голото шкембе, той се видя принуден бързо да напусне вражеския лагер.
Щом изскочи на полянката пред дърветата, боцманът се огледа, за да се ориентира, след което под прикритието на нощните сенки се отправи към спящите си другари.
— Събуди се, Кептън! — зашепна той в ухото на капитана.
— Ууоъо… — стреснатите очи на капитана напъваха да изскочат от леглата си.
— Съжалявам! — отдръпна ръката си от устата му боцманът и му поднесе манерката с ром.
Капитанът махна тапата и доближи нос до гърлото, за да подуши съдържанието.
— Да не би да съм в полята на цигуларя, Митс?
— На остров Карукера си, Кептън. А главорезите на капитан Суейн, спят на около двеста ярда оттук — протегна ръка в посока на вражеския лагер боцманът.
— Нека видим сметката на тия уродливи празноглавци, докато… — капитанът мярна писмото до крака си и веднага го взе, за да го мушне в джоба си.
— Най-добре е веднага да се махаме, за да ни изгубят дирите. Вероятно са се разделили на групи. Тук са само пет човека. И Черепа е между тях!