— Знам я много добре — рече Псето.
— Та, докато си сурвах скъсаните сандали по разкашкания път, слушайки как стомахът ми вие симфонията на празните черва, една ръка ме сграбчи за лакътя и ме издърпа под прогорелите сенки на чардаците — физиономията на капитана изведнъж се изкриви в грозна маска.
„Ела тук момче!“ — избоботи зад гърба ми един стържещ глас с непонятен акцент. — „Да не би да искаш някоя каруца да те отнесе в ада?“
„Пусни ме, отрепко такава!“ — извиках аз и инстинктивно дръпнах ръката си, за да се освободя и избягам.
Ръката му ме стискаше като ковашко менгеме и не можех да помръдна и инч. Когато се обърнах, пред мен стоеше един пършив старец, зачулен с наметало от зебло. Лицето му, сухо и сбръчкано като стар очукан кондур, едва се подаваше от качулката. Чорлавата му като чепкан памук брада отброяваше поне три педи. Очите му нямаха зеници.
„Ще ми помогнеш ли да стигна до другия край, момче?“ — попита ме старецът, без дори ни най-малко да отпусне хватката, с която ме дърпаше към себе си.
„Ами…“ — през акъла ми мина да го фрасна по муцуната и да се опитам да се отскубна, но незнайна сила ме възпря.
„Ето там, до сергията на Матю Кътбърт“ — посочи старецът към празния тезгях, а аз, налегнат от съмнения, прокарах ръка пред очите му, за да се уверя, че наистина не вижда. — „Той днес няма да дойде. Сутринта рано удуши жена си и сега се опитва да я зарови в градината“.
„Как пък не!“ — възразих аз, понеже познавах клетия Матю Кътбърт, чието добродушие го подтикваше често да подхвърля на дечурлигата последните си пенита. — „Той не може врабче да убие, а камо ли жена си!“ — рекох.
„Тия, които убиват човеци, са много мили с животните“ — изчака старецът малко и щом не получи очаквания от мен въпрос, реши да ме принуди да го задам. — „И знаеш ли защо го правят, момче?“
„Защо?“ — имах чувството, че не аз, а някой друг говореше през проклетата ми уста.
„За да запазят душевно си равновесие“ — ноктите му, дълги и остри като на орел, дълбаеха в месото ми до кокал. — „Води ме, момче!“
Огледах се, да не би някоя каруца, отправила се към доковете да ни връхлети изневиделица и закрачихме към отсрещната страна на улицата. Старецът едва се тътреше, а аз се чувствах някак странно, защото за пръв път в живота си помагах на възрастен човек. Това обаче не ми попречи да му пребъркам джобовете и да намеря една малка кесия, която веднага мушнах в джоба си. Когато стигнахме до сергията на Матю Кътбърт, той изведнъж ме пусна, но аз вече някак си загубих желание да бягам, защото не чувствах никаква опасност.
„Услугата ти ще бъде възнаградена, синко“ — измъкна старецът, а аз си представих как бърка в джоба си за кесията, затова побързах да кажа:
„Няма нужда, старче! Да прекарам един възрастен слепец до отсрещната страна на улицата. Дреболия!“
„До сергията на Матю Кътбърт, Мафи“ — извърна глава към пустеещия тезгях старецът. — „До сергията на Матю Кътбърт, който тази сутрин удуши жена си и сега се опитва да я зарови в градината“.
„Откъде знаеш името ми, дядка?“ — отстъпих аз крачка назад изплашен до смърт и премерих с поглед стареца от главата до петите.
„Слушай ме сега внимателно, синко!“ — привика ме той с пръст и нещо ме накара да го доближа против волята си. — „Безсмислено е да се шляеш и да превиваш гръб по доковете за няколко огънати пенита“.
„А какво да правя?“ — попитах аз, докато стисках кесията му в джоба си. — „Да крада ли?“
„Това, което второ трябва да сториш, е да научиш буквите и да прочетеш всичко, което ръката на Уилям Шекспир е написала“ — заповедническият му глас властваше над съзнанието ми. — „Аз не толерирам глупави хора.“
„Уилям кой?“ — опитах се да овладея ума си, затова станах по-арогантен. — „Кой по дяволите си ти“?
„Ако носиш дарбата, а ти със сигурност я носиш, Мафи, в творбите му ще откриеш всичко, което съм оставил като послание за тези като теб“ — слепите му очи сякаш виждаха право през мен.
„Каква дарба, мътни…“ — не можах да довърша, защото зъбите ми изтръпнаха и се забиха в отпуснатия ми език.
„Да промениш хода на човечеството, Мафи“ — ледените му пръсти започнаха да проучват лицето ми. — „Аха, приличаш на майка си“…
„Какво знаеш ти за майка ми?“ — помислих си, че е някой шарлатанин и реших да метна едно пени, за да се отърва от досадника. Вместо това обаче от устата ми излетя въпросът, който той вече очакваше. — „А първото нещо?“