„Слез на кея, момче, намери капитан Духърст и му кажи, че «Той» те праща“ — заповяда ми старецът. — „Не можеш да покориш света, яхнал прасе из калните улици на Ландейло. Трябва да обяздиш времето, Мафи!“
„Той ме праща, значи?!“ — вече не хранех съмнения, че старецът не разчиташе на разума си.
„Той“ — повтори старецът, сочейки към пристана.
— И кой се оказа тоя дъртофелник, Кептън? — надигна манерката Псето, за да изцеди отпие.
— Боя се, че отговорът е извън сетивните ви възприятия, но за да остана откровен с вас докрай, ще ви го разголя с всичките му белези — рече капитанът. — Самият дявол, джентълси!
— Hornie hisset?! (Самият дявол?!)
— Без да кажа нищо повече, аз се обърнах и извоювах няколко целенасочени крачки по улицата. Тъкмо си помислих, че съм изиграл проклетия старец и съм му прибрал мангизите, без да се усети, когато гласът му ме застигна като порив на антарктически вятър и аз замръзнах на мястото си.
„В теб остана нещо мое, Мафи“ — изхили се старецът гръмогласно и вряла като лава пот обля лицето ми.
„Съжалявам не трябваше… от сляп човек“ — думите сами излязоха от устата ми, краката сами ме върнаха при него, а ръката — сама му подаде кесията.
„Сляп човек! Ха-ха-ха-ха-ха-ха…“ — старецът отново се закиска, но този път го направи толкова искрено, че аз се разплаках. — „Ако не виждаш, ще чуваш, ако не плачеш, ще се смееш, ако не обичаш, ще мразиш, ако не създаваш, ще убиваш!“
Изведнъж сълзите ме задавиха и аз исках на момента да избягам възможно най-далеч, но усещах краката си като заровени до коленете в плаващи пясъци и не можех да помръдна. Старецът взе кесията от ръката ми, развърза я и я хвърли на земята, а оттам изпълзяха дузина змийчета и скорпиони, които запълзяха към сергията на Матю Кътбърт. И сега мога да се закълна в най-милото си, че когато я отмъкнах от джоба му в нея дрънчаха монети.
„Не всичко, което очите ти виждат, е това, което в действителност е, Мафи“ — сложи ръка на рамото ми старецът и аз се вцепених. — „Не всичко, което ушите ти чуват е това, което в действителност е, Мафи“ — побиха ме тръпки, после устата ми изведнъж пресъхна. — „Не всичко, което душата ти чувства, е това, което в действителност е, Мафи“ — дори не смеех да премигна. — „Виждаш, че нямам очи, но дали съм сляп? Чуваш, че някой ти говори, но дали това не са собствените ти мисли? Чувстваш смирение пред възрастта ми, но дали не ти се иска да ме фраснеш по муцуната и да избягаш? Работи върху сетивата си, Мафи, тренирай ги и един ден те ще ти помогнат да моделираш живота си в зависимост от потребностите, от които се нуждае душата ти“.
— И после какво стана? — попита Хлапето.
— След последните му думи аз вдигнах глава, но старецът вече го нямаше на улицата. Смехът му обаче остана да кънти в главата ми, а в ръката си стисках един бронзов медальон. После намерих капитан Духърст, показах му медальона и му казах, че „Той“ ме праща.
— А какво имаше изобразено на медальона?
Капитанът бръкна в пазвата си и издърпа кожената тасма. Свали от врата си мълчаливия свидетел на историята и го подаде на Хлапето.
— След като ме обстреля с гърлестия си смях, капитан Духърст надвисна над мен като градоносен облак. Протегна космата си ръка и ми посочи люка към оръдейната палуба.
— Някаква розета — прокара пръст по гравираните части на медальона Хлапето.
— Въпреки че се качих на борда на „Кралица Ан“ като корабна маймунка — продължи капитанът, — именно в онзи съдбовен миг аз разцепих живота си на две и започнах да моделирам бъдещето си, за да се превърна в това, което съм в момента — капитан Несъразмерни.
— Кое ли те е подтикнало да тръгнеш по Корпорейшън Роуд? — почеса се Псето по главата.
— Пътищата до целта са много, Псе. На единия може да те чака любовта, на другия да те дебне смъртта, на третия — уханието от печения картоф на Дороти Грей, на четвъртия — самият дявол… Хората са свързани чрез своите решения, взети или не, но изборът си е само и изцяло твой.
— А как можем да разберем, кой е правилният път до… целта? — попита Хлапето.
— Не можем, Хлапе! — отвърна капитанът. — Работете здраво върху сетивата си — слух, зрение, обоняние, вкус, допир и един ден ще установите, че умеете да четете мислите на хората, да надушите прикрития като смелост страх, да хванете лъжата и лицемерието в зародиш, да отсеете истинската любов, да разпознаете врага сред приятелите си, да усетите близостта на… златото — зазвънтяха зъбите му. — А когато настъпи моментът за съдбоносно решение, доверете се на човешката интуиция и животинския си инстинкт за самосъхранение. Те никога не ще да ви подведат!