Шеста глава
Горчивата истина за загадките на капитан Суейн
Щом Боцманът и Йоланда се присъединиха към полуголите си спътници, темите на разговор започнаха да се размиват една в друга, докато дрехите им не изсъхнаха и групата не потегли. Водени от компаса на капитана и записките на боцмана, те прекосиха някакво пресъхнало водно корито и се изкачиха на един хълм, пред който се разля едно огромно поле. Боцманът им показа скалите в неговия край, на които ясно се открояваха двата издигнати камъка, приличащи досущ на очи. Щом ги зърнаха, у никой не остана съмнението, че се намираха още по-близо до съкровището.
Скалата, висока към 40 ярда и простираща се на около кабелт дължина от север на юг, се издигаше като естествена стена. Гола и привидно обла, на определени височини от нея стърчаха плоски тераси обраснали с треволяк или ниски дървета.
Предвид умората и пъклената жега, изкачването до първото каменно око отне на капитана кански усилия.
— Гръм да убие напудрения нос! — избърса струящата от челото си пот той. — Ровихме в земята като слепи кучета, гмуркахме се във водопада като сомове, бихме се с прилепите, а сега ни кукна при орлите.
— Ако е оцелял и го срещна пак, ще му схрускам гръцмуля — рече Псето. — Контето от Бристол!!! Пфю…
Боцманът прокара ръка по издигнатия камък и се завъртя около него, за да го огледа.
— Като издялан от каменоделец! — рече той.
— Вижте тук — клекна Хлапето, за да покаже нещо в самата основа на каменното око. — Като че ли минава улей, като да пъхнеш нещо в него.
— Госпожице Йо — провикна се капитанът, — бихте ли, драга, прочели последната загадка?
Йоланда присви устни и зачете:
— Псе — извика боцманът. — Подай огледалото!
— Идва — изкара го от торбата Псето и го подаде.
Боцманът го пое от ръцете му и внимателно го постави в изрязания камък.
— Пасва идеално! — позволи си усмивка той.
— Другото огледало отива на другото каменно око, нали? — посочи към втория камък Хлапето, намиращ се на около 50 ярда отстояние от тях.
— Трябва да побързаме — нарами торбата боцманът. — След малко слънцето ще преваля хребета и ще започне да се отразява в огледалата.
— А когато зайчетата от отраженията се съберат в една точка — събра двата си показалеца в стрелка Псето, — ще ни покажат къде е заровено наследството на инките.
Капитанът разклати манерката и изражението на лицето му се сбръчка в траурна маска.
— Не целя, джентълси, да внасям смут, но ми се чини, че напускането на острова ще се окаже проблем!
— Не и ако се доберем до „Рагнарок“ със съкровището преди Черепа и главорезите му — рече Псето.
— А как ще изровим толкова много злато? — попита Хлапето. — И как въобще ще го пренесем до кораба?
Изведнъж всички застинаха на местата си и само погледите им останаха закачени за гърба на боцмана, който напредваше през каменния лабиринт.
— Не се косете за това! — спря той и се обърна. — Решението е просто. Само локализираме съкровището и го оставяме там, където си лежи сега. Отплаваме и след време се връщаме с друг кораб и хора да го натоварим. Важното е Черепа и гавазите му да не разберат, че сме го открили.
— А как ще си върнем владението на „Рагнарок“? — продължи да упорства с бодливите си въпроси Хлапето. — Хванат ли ни ония зверове, ще ни хвърлят на акулите!
— Ако вече са на борда, може да употребим хитрост — рече Йоланда. — Мога да отида на кораба и да ги… забаламосам нещо. Знаете ги, мъже! А вие да свършите останалото.
— Не берете грижа за „Рагнарок“! — рече капитанът. — Кучето винаги се връща при стопанина си. Просто се придържайте към Несъразмерния и ще се измъкнем от този прокълнат остров хем живи, хем богати.
— Мисля, че си противоречите, капитане. И то не за първи път — рече Йоланда. — Дори, позволявам си да твърдя, че го правите твърде осезаемо и подозрително често!
— В марша на историята човек е длъжен да променя възгледите и принципите си, за да може да се справи с безочливата арогантност на живота. Нима не е така, госпожице Йо?
Йоланда очевидно още преглъщаше горчилката от обидата, нанесена ѝ от капитана в нишата. Погледът ѝ го пробождаше, устните ѝ му се цупеха.