— Първо казвате, че напускането на острова ще се окаже проблем, а след няколко минути, че не представлявало грижа да се измъкнем живи и богати. Не ви ли се струва, че всеки път отстоявате позиция угодна само за…
Тя размаха ръце и загуби равновесие. Точно преди да полети в пропастта, обаче, капитанът успя да я улови за кръста. Лицето му се озова току на два-три инча от нейното.
— Въпреки че виждам неродените ви мисли, госпожице Йо, макар и злъчни, думите, изречени от вашите уста, лъхат на розово масло — смръкна той от аромата ѝ, след което я вдигна и пусна с престорен поклон. — Цялото ми същество ви умолява за прошка!
— Толкова са съвършени — оглеждаше каменното око с възхита Хлапето, — сякаш наистина някой ги е издялал и ги е сложил тук горе.
— Няма по-истински творец от природата — разтовари багажа боцманът. — Какво има в основата му?
— В нишата не постъпихте като човек, който цени приятелството, капитане. Само този, обаче, който няма сърце, не може да даде прошка на разкаял се — усмихна се най-сетне Йоланда. — Заслужавате няколко морални тояги в гърба!
— Абсолютно същият изрязан улей като този, в който поставихме предното огледало — прокара пръст по цялата му дължина Хлапето.
— Човек има сърце не за да прощава — закапаха думите като повехнали листа от устата на капитана, — а да го боли за тези, които не отвръщат на чувствата му и да изпитва безразличие към онези, даряващи го е безграничната си любов!
— Псе, подай другото огледало! — извика боцманът.
— От векове мъжете правят една и съща грешка с жените — обърна се Йоланда към капитана. — Влюбват се в плътта, а не в душите им!
— „Или рачо осмокрачо, или драги ми палячо?“ — повтори си боцманът изпаднал в размисъл.
— Да знаете как да се отдадете на един мъж не значи само да изхлузите розовите кюлоти от душата си, госпожице Йо, а да накарате вселената да ви предложи своята вечност!
— От името на нараненото мъжко съсловие ли се изказвате, капитане… или… от ваше?
— А вие, госпожице Йо… Предвид крехката ви възраст, да не би да пазите спомени от предишни прераждания, в които тялото ви е поело позора на безнравствени деяния?
— Удобно ви е да бягате всеки път от въпроса е въпрос — пусна му една лисича усмивка тя, — но рано или късно ще ми паднете в лапите.
Капитанът кимна към Йоланда, знак, че напуска разговора и застана пред каменното око.
— Ето, Боцман! — подаде огледалото Псето.
Боцманът постави огледалото в улея и погледна към небето. Вятърът отпращаше последните облаци, а слънцето напредваше към зенита си.
Щом преговориха всичко наново, те се разделиха на групи. Йоланда, Хлапето и боцманът останаха при второто каменно око, а капитанът и Псето се върнаха при първото. Когато слънцето застана под подходящ ъгъл, затаили дъх, всички впериха погледи към отразяващата се от огледалата светлина. Зайчетата първо залазиха по самите скали, а после заподскачаха по полето. Колкото повече се отдалечаваха обаче, толкова по-малки и бледи ставаха те. Дори не се и срещнаха, преди напълно да се изгубят от погледите им.
Покачени на отсрещния хълм, Черепа и главорезите му забелязаха отраженията. Използвайки ги като маяк за загубили се моряци, те се спуснаха в равнината и се отправиха към изгубената плячка.
— Съжалявам! — в погледа на боцмана бушуваше хаос. — Подведох се по зайчетата, с които като деца се заслепявахме в очите. И сгреших!
— Не се обвинявай! — хвана ръката му Йоланда.
— Къде избягаха проклетите зайчета, Боцман? — запъхтян дотича до тях Псето.
— Нещо сигурно не е както трябва — престърга огледалото в улея Хлапето.
— Какво по дяволите става, Митс?
— Заблудих се, че толкова малки огледала могат да хвърлят отраженията си далеч в полето — изпусна оловна въздишка боцманът.
— Не е само това — рече Хлапето. — Отраженията дори не се срещнаха.
— Горе главите! — рече Йоланда и задърпа боцмана да става. — Сигурна съм, че пропускаме нещо.
— Следвайки нишката — подхвана Хлапето, — мисля, че тя се къса поради липсата на последния отговор. А именно… какво точно цели да каже капитан Суейн с това: „Или рачо осмокрачо или драги ми палячо“?
Псето боязливо надникна в огледалото и клепачът му затрептя срещу призрачното лице, което се звереше насреща му.
— Me beard o’mine be sae fluffy likker… dokker ba’s. ’Tis heech time tae hiv ae close shavie, A says! (Брадата ми е настръхнала като… топките на докер. Викам май вече трябва да се остържа гладко!)