Боцманът застана зад Псето и се взря в напрегнатите отражения на двете лица.
— Иска да каже, че ние сме палячовците — измъкна той огледалото от улея и го метна в камъните. — Ето това иска да каже, капитан Суейн!
— Какво те прехваща, Митс! — замига срещу обстрелващите го златни стрели капитанът.
— Реалността е, че тия огледала въобще не са нужни за намирането на съкровището — трепереше от очевиден гняв гласът на боцмана. — Ако има въобще такова!
— Как така? — скочи Хлапето. — А загадките? А знаците, които ни оставяше капитан Суейн?
— Капитан Суейн е измислил тази зловеща игра, за да ликвидира всички онези, които дръзнат да тръгнат по следите на това, което е скрил. А огледалата са, за да подмята подигравки към тези, които успеят да стигнат до истината — вдигна уморения си поглед боцманът. — Ние сме тези палячовци!
— Та чак и с проклятие ни заплаши — опря гръб в каменното око Псето и се свлече по него.
— Шибалба!!! — очите на боцмана казваха това, което устата му не смогваше. — Девет месеца съм живял в земите на инките и смея да твърдя, че това не е дума нито от техния речник, нито от техния фолклор.
— Значи всичко, през което преминахме досега е напълно безсмислено, така ли? — попита Йоланда.
— Напротив! — отвърна боцманът. — Всичко е толкова добре измислено и нагласено, че е истинско чудо, дето животът още тече по вените ни.
— Какво имаш предвид? — попита Хлапето.
— Капитан Суейн е поставил верен страж при всяка една загадка, самата смърт — натърти боцманът. — Тя броди из острова и денем, и нощем. В ковчега не тракаха челюстите на Анн Ван Сопо, а опашката на гърмяща змия. Капитанът изкара неимоверен късмет, че змията го ухапа по дървения крак, защото инак щеше да се наложи или да му отрежа здравия крак, или да го убия, пред това да го гледам как се гърчи и агонизира от смъртоносната отрова.
— Искам само да ви припомня, че Несъразмерния ѝ видя сметката с един удар!
— Пръстите ти, Хлапе — продължи в същия тон боцманът, — не хванаха синкаво от мастилото, а от страниците на библията, обилно напоени с отрова. Най-вероятно от жабата стрела или някоя друга отровна твар по тези ширини.
— Отровна жаба?! — потръпна Йоланда.
— Индианците във Венецуела пускат малки жълти жабки в огъня, за да отделят самата смърт от кожата им. Само капка отрова, по-малка от сълза дори, може да убие възрастен за няколко минути. Късметлия си, Хлапе, че докато си разлиствал библията не си близал пръстите си!
— Мили Боже! — възкликна Йоланда.
— Освен че хапят като кучета — продължи боцманът, — вампировите прилепи от нишата принасят и самата смърт — бяс. Посеят ли веднъж заразата в тялото ти, скоро изпадаш в дезориентация, появява се мускулна слабост, халюцинации, гърчове… Добре че успя да се предпазиш, Псе, инак те очакваше такава страдалческа смърт, че щеше да се молиш да те застрелям, за да свършат земните ти мъки час по-скоро.
— Да, но ключът е реалност — размаха го пред погледите им Йоланда. — Мисля, че подигравката с огледалата не снема необходимостта да търсим решението другаде. А и щом във всяка от загадките ни е дебнела смъртта, то значи накрая ще ни чака нещо изключително ценно.
— Има логика — съгласи се Хлапето, преди да повтори цялата загадка:
— Очите ги намерихме — рече Йоланда, — палячовците да предположим… сме ние, остана само…
— Осмокракият рак — включи се Псето.
— Вероятно нещо свързано с цифрата осем — предположи Хлапето. — Или с краката му.
— Накъде върви ракът? — попита капитанът.
— Weel… Sooth! Orr aist! (Ами… На юг! Или на изток!)
— Аз пък мисля… настрани — отвърна Йоланда.
— Това имах предвид, милейди — рече Псето.
— Значи — поде Хлапето, — решението се крие зад една от тези думи — цифрата осем, крак, вървене настрани, а може би и зад нещо свързано с… щипци!
— Ако има решение на последната загадка — огледа се боцманът, — логично е то да е тук, около тези каменни очи. Нека се пръснем и потърсим нещо, за което да можем да се хванем — дело от човешко присъствие: струпани камъни, знаци издълбани в скалата… или пък природно такова — вдлъбнатини, ниши, просеки… Но, бъдете нащрек за господарката от ада!
Капитанът се усамоти на един камък далеч от ушите на другарите си и плесенясалият му поглед се втурна към безбрежния океан.
— Ех, Каня!!! Що за ангел си ти? Що за дявол си! Накара сърцето ми да пърха от възхита, а мислите ми като кукувича прежда ти оплете. Вкусното ти име оставаше по устните ми захаросан мед. Косата ти пееше песен тъй гальовна, сякаш майка приспиваше отроче. Очите ти — цъфнали божури, дъхът — омайна мараня! И колко щастие ни предстоеше!