— За… какво… ми е?
— Ще употребим хитрост. Едното въже трябва винаги да е във водата, за да можем да задържим пасажа. Рибата се върти там, където е манджата, друже.
— На голи куки?!… — погледна към извитите пирончета Псето. — Дядо ми казваше: „Onty naaket heuk — muck!“ („На голи куки — дуки!“)
Отправеше ли взор към боцмана, очите на капитана се наливаха със състрадание. Загрижеността, издълбана на лицето му от ноктите на съдбата, ясно демонстрираше метаморфозите в неговото поведение.
— Погледни го, Псе! — простена той. — Прилича на ранено животно, което си търси място да умре!
— Какво пак си наумил, Кептън? — устните на боцмана се разтегнаха в болезнена гримаса.
Капитанът старателно започна да проверява всеки един възел по връвта.
— Попитали един червей, какво предпочита: да отиде на риболов или да започне работа в гробището и той тутакси отвърнал да отиде на риболов. Попитали друг червей какво предпочита: да отиде на риболов или да започне работа в гробището, и той тутакси избрал работата в гробището — обърна се към другарите си той. — Чудите ли се сега защо са взели противоположни решения?
— Ами… — повдигна вежди Псето.
— Отговорът се крие в детайлите — рече капитанът. — Първият предпочел да отиде на риболов, защото владеел изкуството да кокетничи, ухаел прекрасно, румените му бузи се забелязвали и в най-мътните води, а танците, които умеел, можели да събудят дори любопитството на слепите сомове. Качества, които му гарантирали успех.
— Но ще умре — отбеляза Псето.
— Вторият червен — тромав, грозен и смърдящ на черна смърт, предпочел да се тъпче с човешки остатъци, защото просто се страхувал, че може да се удави, без да е постигнал нищо значимо в живота си.
— Ама защо ни казва всичко това? — потърси отговора Псето в погледа на боцмана.
— Създадох тази алегория, за да ви напомня, че всеки трябва да върши това, за което е проектиран да съществува на този свят. Композиторът да композира — размаха ръка като диригент капитанът, — а не да рисува. Художникът да рисува, а не да пише стихове. Поетът да пише стихове, а не да лекува. Лечителят да лекува, а не да се занимава с банкерство. Банкерът да управлява парите на банката, а не — кораб. Капитанът… да навигира кораба и да взема съдбоносни решения!
— За Бога, Кептън! — рече боцманът. — Плашиш ме!
— Няма по-грандиозен позор от това, Митс, животът на моряк да приключи не от сабята или мускета на неприятеля, не от тропическа треска или сифилис, а от липсата на ром — протегна ръка капитанът. — Гълито, Псе!
Псето безропотно му подаде ножката си.
— Дали отрова или лек, дали враг или другар, алкохолът е коренът, от който избуява дързостта — извиси глас капитанът. — Дяволът великодушно ни е дарил тайната формула, не за да се присмива на пиянството ни, а за да е сигурен, че няма да останат недовършени дела!
Боцманът хвърли тревожен поглед първо към Псето, а после и към ръката на капитана, която стискаше кокалената дръжка на гълито. Опита се да каже нещо, но още първите думи го задавиха и му отнеха силата.
Капитанът надигна бъчонката. Вените по костеливите му ръце се издуха от кипящата в тях лава.
— Усещам — изпусна гранясала въздишка устата му, — че моментът да предизвикам съдбата дращи по гърдите ми.
Докато мислите на другарите му се щураха без посока, капитанът опъна лявото си ухо и отряза хрущялната му част. Не издаде нито звук. Плисна шепа ром на раната и я овърза с парче плат, съдрано от ризата си.
— Слава тебе, Дяволе — избърса кървавата си ръка в брича той, — че ми даряваш привилегията да бъда творец на собствения си облик!
— Мили Боже!!! — прекръсти се Псето.
— Да не ми е името Несъразмерния, ако довечера не си легнете сити, джентълси. Подайте ми вървите!
Псето приличаше на човек изпаднал в състояние на дълбока хипноза. Вкочаненият му поглед започна да се пропуква, едва когато боцманът го потупа по рамото. Капитанът оформи лентички стръв от ухото си и ги провиси на куките. Връчи едното въже на Псето, а другото остави за себе си.
Когато метнаха въдицата във водата, поплавъкът на капитана се гмурна под повърхността. Той умело засече и изкара първата риба. Вместо да я хвърли в лодката обаче, капитанът я целуна и я върна във водата. Действието му породи объркване, което застина по лицата на другарите му. На изнемощелия въпрос, изпълзял от устата на Псето: „Ама… защо?“, капитанът отвърна, че първата риба по право се „принася в жертва“, за да може после да улови по-големите ѝ братя и сестри. След още няколко придърпвания, той изкара втора риба — два пъти по-дебела от първата. Този път той я целуна и я пусна в лодката.