— Колко сандъка има още? — допря острието на кътласа си Черепа в корема на Йоланда. — Казвай, Мих!
— Зад водната преграда има огромна пещера — посочи каскадата боцманът. — В дъното ѝ са струпани най-малко още 200 такива сандъка.
— Отивам да проверя! — нагази във водата Пааво Коси.
— Чакай! — извика Черепа. — Нека първо видим какво има в сандъка.
— Няма да са картофи — ухили се Пасѐ Д’Ериш.
— Картофи не — рече Псето, — но проклятието, което ще ви ослепи, е вътре.
— Затвори си плювалника! — хапеше думите треперещата брада на Черепа.
— Марш назад! — изтласка капитана и хората му зад сандъка Гал О’ Гор.
— Нека някой от тях да го отвори, Череп — трепереше пред гърлото на Йоланда кътласът в ръката на отец Мендерес. — Проклятието не е игра работа!
— Млък!
Черепа застана пред сандъка, а зад него се струпаха останалите му трима другари. Без много да му мисли, той сграбчи капака и рязко го отвори.
И изведнъж от сандъка бликнаха снопове ослепителна светлина.
— Очите ми! — извика Пасѐ Д’Ериш.
— Пари, пари! — търкаше очи с юмруци Пааво Коси.
Гал О’ Гор докопа лицето на Пасѐ Д’Ериш и слепешката започна да го опипва.
— Ти ли си, Коси? — попита той.
— Нищо не виждам! — изрева Черепа.
— Къде сте, мътните ви взели? — размахваше пред себе си куката Пасѐ Д’Ериш, която като по чудо всеки път се разминаваше на косъм от нечие лице.
Погледът на отец Мендерес скачаше от капитана върху неадекватните му другари.
— По дяволите! — захвърли кътласа той и грухтящ като диво прасе се спусна към гората.
Боцманът ритна капака на сандъка с крак, заключи го и закачи ключа на врата си.
— Какво чакате? — рече шепнешката той. — Да грабваме сандъка и да се пръждосваме!
— А проклятието? — попита Псето.
— Скачаме в реката! — рече боцманът.
— Мисля, че някой търчи откъм скалите — посочи нещо в далечината Йоланда.
Всички извърнаха глави, за да видят черната потеря, вдигаща облаци прах.
— Хайде, размърдайте се! — пришпори ги боцманът.
— Ще ви чакам в рая! — скочи в реката капитанът и се понесе с течението.
Боцманът бутна един клон в ръцете на Йоланда и я пусна след капитана. След това двамата е Псето грабнаха сандъка и нагазиха във водата.
— Gweed luck tae ’ee, ye bliddy glaiks! (Желая ви късмет, загубеняци такива!) — извика Псето към главорезите, които продължаваха да търкат очи.
— Гнети ме мисълта — присви очи боцманът, — че един от ония, които се носеха към нас… приличаше на самия капитан Суейн.
— Само така ти се е чинило, Боцман.
— Дрехите, походката!
— А забелязваш ли — погледна го Псето, — че не ние държим сандъка, а той държи нас на повърхността?
— Предвид тежестта му, която мисля идва основно от тежките медни орнаменти по него — закима боцманът, — сандъкът очевидно е конструиран така, че да запази положителната си плавучест в случай на нужда.
— Искаш да кажеш, Боцман, че реката е пътят, по който контето от Бристол е възнамерявал да го изнесе един ден от проклетия остров?
— Именно! — отвърна боцманът. — Даже мисля, че ще се озовем в залива, в който акостирахме.
— А… дали проклятието сполетя онези глупаци?
— Съмнявам се — отвърна боцманът. — Когато ритнах капака, от сандъка паднаха няколко парченца огледала.
— Огледала?
— Мисля, че „съкровището“, каквото и да е то, е скрито под купчина начупени огледала. Вероятно целта им е да отразят слънчевата светлина и запалят умовете на тия, които вярват в проклятия.
— А ти?
— Аз вярвам само в… любовта, Псе.
Черепа пръв хвана измамата.
Докато хокаше себе си и обезумелите си от гняв другари, пред тях, яхнал апокалипсиса, се появи самият капитан Суейн. Придружен от капитана на фрегатата и дузина кралски войници, зад гърба му се мяркаха още мръсните лица на Тод Фъштън и Ян Стоунец. Лазейки в краката му, Черепа разказа случилото се преди броени минути и капитан Суейн тутакси се метна във водата.
През това време реката носеше услужливо боцмана и Псето към брега и когато те се озоваха в един открит участък, забелязаха, че до „Рагнарок“ стърчат мачтите на една кралска фрегата. Докато се опитваха да разсъждават върху вероятностите с нея да е акостирал и капитан Суейн, реката ги изхвърли в залива, където ги чакаше лодката им.
— Насам! — махаше с ръце Йоланда.
Двамата грабнаха сандъка и се затичаха по пясъка.
— Ама — вибрираше гласът на Псето, — „Рагнарок“ не е, където го оставихме, Боцман.
— Вероятно заради силния вятър са го преместили в съседния залив — отвърна запъхтяно боцманът.