Осма глава
Краят на приключението
Псето и капитанът гребаха толкова дълго и усърдно, че съвсем изгубиха острова от погледите си. Когато мощните океански течения ги подхванаха, те вдигнаха греблата и се проснаха в лодката, убити от умора. Скоро след това нощта ги приюти под полите си, за да ги скрие от злите очи на деня.
Сутринта пристигна с вик:
— Кептън! Събуди се, дявол го взел!
— Какво става? — надигна глава капитанът. — Какво си се разврякал такъв?
— Кораб на хоризонта!
— Къде? Под какъв флаг е?
— Мяза ми на… арабско корито.
— Нося в себе си таланта бързо да се сприятелявам с арабите, Псе! — изправи се веднага капитанът и замаха с шапката си. — Ехоооооо…
— А… съкровището?
— А по-здравословно ли е отново да се окажем в менюто на някое туземно племе?
— Няма ли да… хвърлим едно око поне?
— За да се курдисаме в лодката аз, ти и… проклятието? За нищо на света, Псе!
— Майната му на съкровището! — свали ризата си Псето и замаха редом с капитана. — Готов съм да го разменя за бутилка ром и печена свинска зурла.
— Чувай сега, Псе! — рече капитанът. — Не бива да надуваме фанфари, че в сандъка има съкровище. Ще кажем, че сме йезуити и че в него държим Божиите писания, които не трябва да бъдат осквернявани от неверни погледи.
— А ако ни… видят сметката! — посърна Псето и се свлече в лодката. — По полята на Цигуларя ли ще се озовем, или ще останем завинаги тук във владенията на Дейви Джоунс?
— И раят и адът са тук на земята, Псе! — спря да маха и седна до другаря си капитанът.
— На земята?
— Нима не е ад, когато грабливите нокти на нещастието късат кървави съсиреци от душата ти? Когато загубиш близък, без да си му казал сбогом? Когато от семката любов, която си посял, започваш да жънеш… омраза?
— Ад е!
— Нима не е рай, когато видиш усмивката на отрочето си? Когато душата ти се задъхва от щастие по величествената красота на природата? Когато има на кого да промълвиш… обичам те?
— Рай е!
— Виждаш ли? Всичко е…
— Да, но владенията на Дейви Джоунс?…
— Знаеш какво е сняг нали, Псе? — намръщи се капитанът на упорството му.
— Deen mony snaw-men intae Scotlan’. (Правил съм много снежни човеци в Шотландия.)
— Когато оформиш от снега топка — престори се, че държи такава пред погледа си капитанът, — ти имаш някаква форма в ръката си, нали? После топлината ти, превръща снежната топка във вода, нещо течно, което просто изтича между пръстите ти. А накрая водата се изпарява и се превръща в пара, нещо, което дори не се вижда.
— Не вдявам, Кептън!
— Живот се нарича това, в което се намираме в момента, Псе, а телата, които обитаваме, са формата, която сме придобили.
— Снежната топка значи… — замисли се Псето.
— Няма значение как изглеждаме, защото ние сме гости на тази земя, а тялото ни е дадено назаем, за да го подложим на пороците, които дяволът ни праща всеки ден.
— Всеки ден, Кептън!
— Съвсем съзнателно слугуваме на това тяло, с цел да избягваме болката и неразположението, за да му даваме наслада. Ако те болят проклетите зъби, няма как да се насладиш на вкуса на салмагундито, ако ти е запушен носът, няма как да се насладиш на аромата на рома, ако ти пищят ушите, няма как да се насладиш на хармонията в музиката, ако ослепееш, няма как да се насладиш на красотата, която те заобикаля, ако ти е разбито сърцето, няма как да се насладиш на… живота.
— Значи… животът ми…
— Това е отрязъкът от съществуването ти, в който целта е само една, Псе — притежанието. Искаме да притежаваме всичко, а когато имаме всичко, искаме още и още, и още.
— А полята на цигуларя?…
— Няма живот след смъртта! Няма и никакво прераждане, Псе! Ако имаше такова, сега щях да усещам какво съм работил преди. Крал ли, просяк ли, господар ли, слуга?… А аз усещам само това, което съм си Аз, капитан Несъразмерни и не желая никой след мен да бъде мен. Полята на Цигуларя и владенията на Дейви Джоунс са небивалици, измислени от хора целящи да подчинят умовете ни за собствена угода.
— Колко ли има да патя още!?
— Хъм… Една от големите заблуди на мислещия човек, е да си въобразява, че има време за всичко, но… Така както живите води на реката се спускат от върха на планината, минавайки през бързеи, за да заспят след това в блатата, така и животът ти минава през определени етапи, за да стигне дотам, откъдето няма обратен път назад. Това, което не си направил, когато е трябвало да го направиш, няма полза да го правиш, когато вече няма полза да го правиш!