— Nae baak wey, ye seysi? (Няма връщане назад, викаш!?)
— Няма!
— Да, но… чичото на баща ми се ожени за първи път чак на 76 години за комшийката си в Инвърнес. Една сочна фуста с 35 години по-млада от него. Даже сватбата се проведе в имението му до гробищата, а гробарите стояха с лопатите, защото го чакахме всеки момент да гушне китките. И когато, няколко седмици след тържеството, на което за първи път пих какаова напитка, дяволът го отнесе, оная шафрантия, дето твърдеше, че между тях цъфтяла любов, узурпира всичките му имоти и пристана на 10 години по-младия от нея коняр на чичо ми. Скапаният дъртофелник! Дори от ушите му извираха мангизи! Господ да му прости греха, че ме научи да пуша, но душата му мира да не види, задето ме остави без пукнато пени!
— Нейният живот още се е спускал по бързея, докато този на чичо ти Юън се е въргалял вече в блатото.
— А този на любовника ѝ клокочел във вира?!…
— Казано живописно, животът е едно прекрасно пътешествие към вечната койка. Когато стигнеш края на своето приключение и се обърнеш назад, какво по-красиво от това да видиш зад гърба си щастливите лица на всички онези прогизнали девици, които неведнъж си пресушавал, на всички онези дечурлига, на които си подхвърлил пени. Да чуеш ехото от мъдрите си думи, да доловиш аромата на благородните си дела, окачени по просторите на нищетата. Да ти е драго да умреш, Псе!
— Право редиш, Кептън!
— А щом те пременят в дървения костюм и те завият с една каруца пръст, тялото ти започва да губи формата си — червеите превръщат материята в смилаема течност, а душата ти, макар и с мъка си проправя път през сбитата пръст.
— Превръщаш се в пара!
— Вероятно продължаваш да съществуваш, но какви са устоите и ценностите на идното съществуване… не храня интерес, Псе. То вече не е живот! За мен е важно, когато настъпи моментът да ме посеят в земята, да съм изцедил и последната капка сила от това тяло. За какво ми е да предам тялото си в прекрасно здравословно състояние и с добре съхранена цяла външност? — погледна към дървения си крак капитанът. — Да има повече храна за червеите ли?
— Я, бе!
— Всичко, което трябва да сториш, Псе, е да си в хармония с нотите в симфонията на живота. В квинтовия кръг на пороците се крие част от щастието на всеки човек, но внимавай! Не трупай ненужни знания, а само крещящи за глътка въздух впечатления, за да можеш да храниш с тях сетивата си — същите онези, които денонощно се борят да откупят още един ден от проклетия живот.
— Животът е… кучка, Кептън!
— Користна търгашка, Псе!
Псето се изправи и гласът му прониза небесата:
— Hark me, ye aul fishmonger, ye bliddy bunter! Ye gonny gee’s aatheing A pey fer, orr A shaggy yer erse free o’debt! (Чуй ме, дърта… курво, вулгарна уличнице такава! Ще ми дадеш всичко, за което си плащам, иначе ще те онодя, без да ти дам и пукната пара!)
— Чувай, Псе! — придърпа го капитанът към себе си. — Не знаем на какви дяволи ще попаднем този път, затова лапни тая тел в устата си и се прави на по-ням и от немия.
Псето понечи да каже нещо, но вместо това, капитанът му набута парче тел в устата и я затвори. След това двамата отново се изправиха и започнаха да махат към приближаващия ги ветроход.
Когато корабът ги доближи, едно въже полетя към лодката. Псето го хвана и започна да го набира към себе си, а капитанът изпрати поглед към бордовата ограда. Там, въоръжени до кокал, стърчаха моряците на кораба. Мургавата им кожа и мустакът, който неизменно присъстваше на всяко едно лице ги отличаваше от ординарните моряци в Атлантика. Облечени в шарени и везани одежди, с тюрбани на главите, те подхвърляха загърляни в мистерия думи.
— Ахой, джентълси! — закашля се капитанът, докато не докара тембър, с който очевидно целеше да внуши респект. — С тия увити чаршафи на главите или сте избягали от някой цирк, или въобще не сте от тези ширини?
— السلام عليكم14 (Ас-саляму-алейкум) — направи небрежен поклон дебелакът, който пъчеше тумбак пред всички. — Ние сме берберски корсари.
— Бъъ… — запъна се Псето.
— Шъъъъът — наведе се капитанът към ухото му. — Араби са. В паметта ми още битуват думи от онзи проклет турски такелажник Ерол… Сега ще подредим спасението си, Псе!
Дебелакът се надвеси над лодката.
— Пристигаме чак от Барбария, за да вземем нашия пай от индианското злато, докато испанците не са го изнесли до последната унция. Няма само проклетите англичани да плячкосват препълнените испански галеони и да се бият по гърдите пред крал Джордж III.
— Sen… bir eşek gibi büyük, bir köpek gibi aç! (Голям си като магаре и гладен като куче!) — закима капитанът.