— Пак те питам, Несъразмерни! — острите нокти на дебелака ровеха в пъпа му и скубеха вътъци мъх от него. — Има ли кой да плати достатъчно пари за вас, или още сега да ви сервирам на акулите?
— Каня, капитан Реиз Бен Дениз — отвърна капитанът. — Съдържателка е на кръчмата „Малката русалка“ в Тортуга и ще плати колкото пожелаете. Би дала и последното си пени за любовта на живота си. А именно моята скромна персона!
Капитан Вели Бен Дениз махна с кърпичката си и хората му отдръпнаха насочените към капитана и Псето дула. При второто помахване, двама здравеняци пуснаха въжета, за да ги издърпат на палубата направо със сандъка.
Капитан Мафо тутакси се опита да се пазари с берберския капитан, но дебелакът бързо му окастри мераците. При подаден от него знак, двамата здравеняци ги приспаха с по един удар в тила и ги оковаха в трюма.
Измина неопределено време, когато нещо в тъмнината се разшава и глухият вой на масивните пранги изкънтя в празния трюм.
— Псе! Съвземи се, мътните те взели! — изпълзя гласът на капитана в мъчително грачене.
— Уъъъ… — изломоти Псето.
— О, главата ми! — изстена капитанът. — Колко ли време сме лежали мъртви?!
— Да плюя ли телта вече? — завъргаляха се като парче лой думите в устата на Псето.
— Странно!
— Че сме живи ли?
В отворилата се пауза се чу как телта започна да човърка в устата на катинара.
— Амплитудите на клатене ми подсказват, че нито сме на котва, нито плаваме по вълните — рече капитанът. — На борд сме и дрейфуваме по течението.
— Може просто…
— Плашещо тихо и спокойно е, Псе!
— Сигурно си говорят с Аллаха.
— Чувал съм как се молят мюсюлманите — отвърна капитанът. — Ако го правеха, щеше да се чува, като си блъскат главите в палубата. Нима не забеляза грубите като мечешка лапа мазоли по челата им?
— Значи вече са по койките!
— Ако казваш самата истината, то онзи хипопотам, капитан Бен Вели… Дениз, така щеше да хърка, че ушите ни щяха да кървят.
— Готово! — рече Псето. — Можеш да изхлузиш веригите от краката си.
— Ставай и да ходим да превземаме кораба, Псе!
— Ама… няма ли да е по-добре да се скрием… в някоя бъчва, докато…
— Спри да нижеш кухи думи! — сгълча го капитанът. — Може да се спотайваме в тъмнината, но не може да се скрием от очите на времето. Хайде!
В дъното на трюма се мержелееше лунната светлина. Тя се процеждаше през пролуките на люка и лазеше по влажните стъпала чак до прогнилия под.
Когато ситните крачки на двамата пленника се умълчаваха, се чуваше само учестеното им дишане и цвърченето на плъховете. Тъкмо когато призрачните им силуети доближиха стъпалата, Псето се препъна в нещо и се изтърколи на пода.
— Помо…
— Шъъът! — успя навреме да му запуши устата капитанът.
— Какво по дяволите е това? — попита Псето.
Капитанът хвана два крака, подаващи се в периферията на светлината, и издърпа едно безжизнено тяло със забита във везания елек стрела. Щом я измъкна той помириса острието ѝ и я поднесе пред очите си под сноповете лунен дъжд.
— Познавам тази стрела, Псе! — издърпа той ризата си надолу, за да разкрие безформен белег малко под ключицата си. — Това е печатът, който ми остана от войнственото племе Кариба, докато се опитвах да разменя дарове с тях. Острието е намазано е отровната мъзга от дървото манчинела. Аз изкарах късмет навреме да ми наложат лапа от корените на ароурут като противоотрова, но много мои другари издъхнаха в агония.
— Значи все пак ще умрем! — изскимтя Псето.
— Прехапи език, Псе! — заключи устните си с пръст капитанът. — Интуицията ми говори, че сме вън от опасност, но… Вземи му ятагана и ме последвай!
Псето издърпа оръжието от ръката на мъртвия берберин и двамата с капитана запристъпваха към дъното на тесен коридор. Там те се натъкнаха на врата и залепиха ушите си на нея. Открехнаха я колкото да могат да се промушат и ловко се шмугнаха в капитанската каюта. Трептящият пламък на догарящата свещ сякаш си играеше на криеница с провиращия се през пукнатините на прозореца вятър. Гранивият дъх на нечистоплътието се стелеше на слоеве като сива лепкава мъгла. Една от вратичките на бюфета хапеше няколко подали се морски карти. Поднос с мръвки месо и гарафа пълна с прозрачна течност танцуваха по масата в ритъма на кораба.
Сякаш забравил за опасността, Псето метна ятагана встрани и се нахвърли върху храната.
— Умирам от глад? — откъсна парче месо от една плешка и го глътна, без да дъвче. — Ама че лакомство!…