Капитанът взе свещника и поднесе светлината над леглото, за да се вторачи в това, което лежеше на него.
— Вече няма съмнение, че шебеката е претърпяла нападение от индианци, Псе!
Псето спря да мляска и пристъпи до леглото.
— … Скалпирали са го!!! — изломоти той.
Засъхнали потоци кръв се спускаха между облещените в тавана очи на капитан Вели Бен Дениз. В сърцето му имаше забит овнешки кокал. На лоените му устни още крещеше ужасът от срещата му със смъртта. Тлъстините на голото му тяло се разливаха в леглото като остатъци от мъртво вълнение.
— Ето какво е станало, докато сме се въргаляли в безсъзнание, Псе! — отиде до малкото прозорче капитанът и надзърна навън. — Останали без вода и храна, тези дръвници са акостирали на някой остров, обитаван от племето Кариба. Индианците вероятно са ги атакували с пирогите си през нощта, както сториха и при моята среща с тях преди много години, и са ги изтрепали до крак. Плячкосали са каквото им трябва, отрязали са въжето на котвата и отново са се скрили в джунглата.
— И сега се носим без посока?
— Залагам си главата, че половината от берберите са мъртви, а другата половина…
— Какво?
— Изядени — отвърна капитанът. — Кариба се славят като племето с най-добрите рецепти за… човешко месо.
— Мили боже! А нас защо са ни пропуснали?
— Защото сме изглеждали по-мъртви и от мъртвородено. Дори и диваците обичат прясна мръвка, Псе!
— Можели са поне да ни скалпират!…
— Кариба скалпират само враговете си. Взели са ни за мъртви, един вид врагове сме на друг, не техни.
— А… — заоглежда се Псето — съкровището ни?…
— Нямам способността да надничам в бъдещето, но сетивата ми подсказват, че то е все още тук на кораба. Кариба се интересуват само от оръжия, а аз дълбоко се съмнявам, че в сандъка е имало… пищови!
— Да си го потърсим тогава!
— Ще го сторим, Псе — улови гарафата капитанът, — но първо довърши вечерята си. Ако се окаже, че греша и на палубата, пременена в балната си рокля, ни чака смъртта, не искам да те изпратя при твоя Свети Петър с празен търбух.
— И аз го чувам как скрибуца — поглади корема си Псето, — и това не е защото съм влюбен, Кептън.
Капитанът облиза устни, след което надигна гарафата. Носоглътката му едва смогваше да пропуска течността, а вените по ръцете му се наляха като черешови коренища.
— Не знам, какво лочат тия бербери, но имам усещането, че някой ми налива лава в гърлото.
— Дай да видя! — изля част от течността в устата си Псето и се задави. — Огън! Изгори ми червата!
— Знай, Псе! Не годините, а изпитанията те правят по-мъдър и смел!
Псето оглозга хрущялите на кокала със злобата на чакал, облиза си пръстите и посегна към друга мръвка.
— Много съм преживял, Кептън!
— Ще използвам тялото си като оръжие, за да разнищя възела на тази история — върна си притежанието на гарафата капитанът и я надигна, за да я пресуши.
— Какво пак си си надумал, Кептън?
— Шибалба! — рече с ирония в гласа капитанът. — Ако сандъкът е на палубата, остави на мен да се справя с това проклятие!
— А ако ослепееш? Аз как ще се…
— Мен такива дребни проклятия не ме ловят, Псе, защото прокобата, което тегне над моята скромна личност е много по-могъща — опита се да прекрачи към вратата капитанът, но коленете му се подгънаха и той залитна върху масата. — Прокобата да бъда Несъразмерния!
— Кептън!
Псето обърса ръце в брича си, подхвана другаря си и двамата напуснаха капитанската каюта. Щом се добраха до стълбите водещи към палубата, капитанът се отскубна от опеката на Псето и залази нагоре по дирята на лунната светлина.
— Чувай, Псе! — рече заваляно той. — Ако нещо се случи с мен, каквото и да е то…
— Ама…
— Първо… предай лично на Каня ето това писмо.
Капитанът бръкна в джоба си, изкара намачкан лист хартия, развя го пред лицето на Псето, след което отново го прибра там, откъдето го извади.
— Очите ти, Кептън, по-червени са и от… — прокара ръка пред погледа му Псето — кървава луна!…
— Чуваш ли ме, дявол те взел, Псе?
— Чувам, Кептън!
— Второ… — гласът на капитана изведнъж се спусна с няколко октави надолу и загуби експлозията си. — Няма второ, Псе! Просто няма второ!
— Няма второ, Кептън!
Капитанът сграбчи желязната халка на люка и прегракналите панти изскимтяха. Тежестта на движенията му го караха да изглежда като човек в края на дните си. Той подаде глава и блуждаещият му поглед залази по палубата.
— О, демони от тъмнината!