— Какво по дяволите… — отстъпи няколко стъпала Псето. — Какво видя?
— Палубата е осеяна със скалпирани берберски трупове, Псе. Платната са спуснати, въжетата на котвата са отрязани. Сандъкът зяпа отворен до гротмачтата, а около него се блещят парчета огледала и се въргалят фъндъци вълна.
— Нашият сандък?! Съкровището!? Вълна!?
— Наближава буря, Псе! — обърна се капитанът и стисна другаря си за рамото. — Стой тук и да не си посмял да тръгнеш подире ми!
Псето заклати глава.
Капитанът се покатери на палубата, олюля се, но успя да установи равновесие и да закрачи към сандъка. Една по-остра вълна обаче връхлетя шебеката на борд, той загуби баланс, изтърколи се и тресна глава във фалшборда. Луната сякаш изпищя в ням ужас и разхвърли облаците около себе си, за да се надвеси над неподвижното тяло.
Тъпият удар стресна Псето и той се сви на кълбо, кръстейки се и с двете ръце.
— Bein masel agayn, Awmichtie. Ye Dug fae Aiberdeen. Still A byde yer croun-office luggage, richty? (Пак съм аз, Господи. Псето от Абърдийн. Помниш ме, нали?)
— Няма да ме спреш, животно такова! — промуши се из пукнатините на прогнилата палуба гласът на капитана, за да се гмурне в дълбините на океана.
Залепил длани пред гърдите, Псето не откъсваше поглед от проблясващите през процепите на люка звезди.
— A ken, Ah’m kinna pyne en eih erse, bit… winna ye gee’s ae haun, gin A chum ye, me freen? Aiblins ter ye last time. (Знам, че съм голяма досада, но… няма ли да ми свършиш една услуга, ако те замоля, друже? Може би за последен път.)
— Ще свърша това, за което съм се пръкнал на този проклет свят — отлепи кървавата си уста от палубата капитанът и разтърси глава, — защото, този който не постига целта си, винаги плаща с честта си!
— Ye speir masel agayn: Fit eih de’il een ye deen wi yer ain life, Dug? Gin ye drap aaf ye hooks thy day, ye win awa yon warrld wioot nae ae wirthy deed deen, nae ae single trace left. Zatny affa, Dug? Noo… ’tis feart, A are. An geil’t tae ye marra A’Il fin’ docht tae repone ye: ’At iz affa ’at, Gad. (Пак ме питаш: Какво по дяволите направи с живота си, Псе? Ако пукнеш днес, ще напуснеш този свят, без да си сторил ни едно достойно дело, без да си оставил ни една-единствена следа след себе си. Не е ли ужасно това, Псе? Сега… вцепенен съм като докер, но ще намеря сили да ти отговоря. Ужасно е, Боже!)
— Ето ме, животе — изправи се капитанът. — Ще забия дървения си крак в задника ти и дори сто урагана няма да могат да ме помръднат.
— A ain’t tryin be braisant, bit A wid sikk tae hiv me ain grog-shop, me ain home, me ain wifie an berrens. Tae deek ye bliddy sun an ging ter me wisses, ’tis aa A wint fae eih mom, noo. A howp, ’tis ’ithin yer pouer, Awmichtie. A dinna doot’t. Nae ava, Gad. Nae ava. (Не ща да ставам нагъл, но ми се ще един ден да въртя собствена дрогерия, да имам дом, да храня жена и дечурлига. Всичко, което ща сега обаче е на сутринта окото ми да види проклетото слънце и да хукна подир мечтите си. Тая надежди, че това е по силите ти, Господи. И не храня съмнения. Ни най-малко, Боже. Ни най-малко!)
— Да — хвана се капитанът за оградата и направи следващите си няколко крачки, — човек може да издърпа душата от тялото си и да избяга от нея, но не може да избяга от покварата на времето. Нито съм се родил алчен, нито пък убиец и лъжец. Ти ме издяла такъв, за да можеш да ме контролираш, но се провали, животе!
— Жив ли си, Кептън? Какво има в проклетия сандък? — започна да муши въпрос след въпрос през пролуката на люка Псето, без да смее да го отвори и погледне.
Капитанът застана пред отворения сандък и дълго време съзерцава съдържанието му. Там, върху легло от вълна, лежеше кристален череп с естествена големина. Той внимателно го извади и го вдигна високо нагоре, за да го огледа с нескрито страхопочитание. В този момент с тих, свистящ звук проблеснаха искри и върховете на мачтите се озариха от огньовете на свети Елмо. Синият оттенък от електрическия заряд сякаш се настани в самия череп, за да разкрие изящната му изработка.
— Да не ослепя и падна във водата? Какво става там, по дяволите? А писмото? Как да го взема сега?
— Черепът на проклятието! — доближи късчето история пред лицето си капитанът. — Госпожица Йо е объркала инките с маите, Псе.
— Gweed Laird! (Мили, Боже!) — изпусна дълбока въздишка на облекчение Псето. — Ye’s alive! (Жив си!)
— И през ум не ми е минавало, че през цялото време сме драпали по следите на нещо много по-ценно от наследството на инките — говореше като изпаднал в транс капитанът. — Когато прекалеше с рома, капитан Анн Ван Сопо често ме привикваше в каютата си и ми разказваше легендата за маите! Мислех, че е някаква негова измишльотина, но кълна се, той нито веднъж не изглеждаше щастлив от купищата злато, които плячкосвахме. През цялото време е търсил именно Черепа на проклятието, а добирайки се до тайната му, явно контето от Бристол е решил да извеза прокаженото си име по корицата на човешката история, като му го отмъкне.