Пета глава
Островът на спасението
На развиделяване и тримата се събудиха в карнавално настроение. Макар и без посока лодката вече се движеше. Оцветиха деня в шарени истории и отново потънаха в интимната прегръдка на съня с изписана по лицата надежда. Същото сториха и на следващия ден, като не преставаха да си повтарят, че само човек с желязна воля би могъл да се избави от дългите ръце на Дейви Джоунс.
На десетия ден рибата и водата свършиха и отчаянието триумфално се завърна в лодката. Псето и боцманът не отрониха ни дума и едва слепиха клепачи от нервна превъзбуда. Капитанът отново намери утеха в рома. Пременени в монашески дрехи, ругатните се промъкваха в изблиците му на откровения, отлитайки от лодката като еднокрили лешояди чак до късни доби.
Сутринта пристигна с вик.
— Земя! — протегна ръка Псето. — Земя на хоризонта! Гръм да ме удари! Ето, там!
— Триста дяволи, Псе! — кокореше очи капитанът. — Или погледът ми е като на сляпо куче, или проклетото ти око е по-зорко и от това на скален орел.
— Ако не е мираж — примигна боцманът, — надявам се в това парче земя да дебне нашето спасение.
— В миража няма чайки, нали? — погледът на Псето следеше ято прелитащи птици.
— Не че егото ми очаква аплаузи, но… — прокара език по нетърпеливите си устни капитанът — мисля, че трябва да отпразнуваме това знаменито събитие.
Боцманът посочи нещо в далечината.
— Трябва да избегнем скалните зъбери! — рече той. — Вземи греблото и се приготви да гребеш, Псе!
Скоро островът отвори обятия, за да приветства свидните си гости. Стражът от отвесни скали посрещаше приливите в западната си част. По склоновете на хълмовете зад тях се мержелееха малки групи иглолистни дървета, чиито върхове сякаш подпираха небето. В южната равнинна част блестеше златиста пясъчна ивица, зад която се кипреше буйната тропическа растителност.
Над лодката започнаха да кръжат черните фрегати, които с огромния си шестфутов размах на крилете, хвърляха сянка като малък дъждовен облак. В търсене на храна, малки ята от черноглави смеещи се чайки обхождаха крайбрежните води, вдигайки врява чак до небесата. Кафявите пеликани ровеха с клюнове под разперените си криле, приличайки се по стърчащите от водата скали. Червенокраките бубита се поклащаха в игра на гоненица и пееха на фалцет. По-гладните от тях често се изстрелваха във въздуха, за да проследят с дяволско спокойствие движението на пасажа и да го бомбардират с острите си клюнове. Патрулиращите черни фрегати, обаче, с нетърпение очакваха поредното изскочило с риба в човката буби, за да го ограбят след кратко преследване още във въздуха.
— Греби към ниската част, Псе! — извика капитанът. — Инак, кълна се в рогата на дявола, ще се разбием на трески в скалите и докато се носим подути на повърхността на океана, гларусите ще ни изкълват очичките.
— Готов съм да драпам със зъби и нокти, за да мога отново да се вкопча в живота, Кептън!
— Темпо! Темпо!
— Що за остров е този, Боцман? — попита Псето.
— Съзнанието ми не е запечатало спомени от подобен ландшафт — отвърна боцманът.
— Признавам, джентълси — затвори очи капитанът. — Влюбен съм във величествената природа. Тези звуци… цветове… аромати… Греби, дявол те взел, Псе!
Псето гребеше с умението на римски каторжник. Когато останеше без дъх, спираше за секунда, за да нахрани дробовете си с порция въздух. После пак грабваше греблото и започваше борбата с теченията и вълните. При всяка по-дълга пауза лодката се извърташе на борд и поредната мазна вълна ги връхлиташе, за да ги отблъсне отново към назъбените скали. Подхранван от енергията на адреналина, боцманът омаловажи болката в хълбока и на два пъти смени Псето на греблото, за да му осигури почивка.
След титаничната битка лодката най-сетне попадна в челюстите на един залив. Високи скални носове, врязани в океана, го приклещваха от двете му страни, а между тях се виеше пясъчен пояс. От западната страна на залива, там, където започваше равнинната част, се открояваше устието на кротка река, която покрай тясна пясъчна коса вливаше водите си в океана.
— Трябва да тръгнем по реката — рече боцманът. — В противен случай рискуваме да се обърнем в прибоя и да загубим лодката.
— Към мочурището, Псе! — забарабани с ръце капитанът по бедрата си. — Раз, два… Раз, два…
Псето изцеди и последните си сили, но успя да пребори местните течения, които тикаха лодката им ту в една, ту в друга посока, и да я насочи пряко на пясъчната коса. Щом навлязоха по криволичещата река, корените на мангровите дървета, които изпълзяваха от водата като питони, ги обърнаха в кокалестата си прегръдка.