Скоро пред лодката се изпречи масивният ствол на един капок, който, полегнал върху плещите на реката, им отряза пътя. Псето посочи една просека, зад която се мяркаше китна полянка и заби греблото между паничките на лилиите, за да обърне носа на лодката.
Веднага щом стъпиха на сушата и тримата се проснаха върху живия килим. Ръцете им докосваха росната трева и трошливите бучки пръст. Устите им онемяха, за да могат да поглъщат от изпълнения с живот въздух. Ноздрите им жадно попиваха от богатата палитра аромати. Гладните им очи подскачаха към всяко движение — прелитащи от цвят на цвят колибри, реещи се във въздуха птици, катерещи се по трънките насекоми. Гласът на острова — шепотът на листата, крякането на жабите, плясъкът на разбиващите се в скалите вълни, дори гърлените звуци на фрегатите — долиташе до ушите им в перфектно съзвучие.
— Изплъзнахме се от пипалата на Дейви Джоунс като по чудо! — осмели се да зачене разговор Псето.
— Така е — включи се боцманът, — но мисля, че трябва да останем нащрек.
Капитанът духна към пеперудата кацнала на ръката му и тя отлетя. При всеки един размах на ефирните ѝ криле, усмивката му ставаше все по-човешка.
— В душата ми цари чудна тишина, джентълси! — рече с благ тон той. — Заровете мисли в тайните на природата и полетете към безкрая!
— A’m are sae nakker. Noo A mey a-sleep fer days an nicht awa. (Каталясал съм от умора. Мога да спя три дни нощи без почивка) — преглътна лиги Псето. — An ’е be hungert likker dokker, eih Dug! (И Псето е гладно като докер!)
— Вече ми се въртят някои неща в главата — надигна се на лакътя си боцманът и се пресегна, за да скъса една разцъфнала канна.
— Говори, Митс! — рече отнесено капитанът.
— Първо — започна боцманът, — нищо чудно в другите заливи да има акостирали кораби на френски или испански капери или, което е още по-лошо, такива на кралския флот. И в двата случая няма да свършим добре.
— Да не чуе дяволът, Боцман! — изпусна Псето.
— Второ — продължи боцманът, — не знаем дали този остров не е дом на някое негостоприемно племе.
Космите по ръцете на капитана заеха отбранителна позиция. По челото му се извиха дълбоки като издълбани от ноктите на смъртта бразди. Захапката му се стегна.
— Пазя мрачни спомени от чужди преживявания, Митс — промълви той. — Бедният Франсоа Л’Олоне! Племето Куна го оглозгали до кокал!
— Трето… — изправи се боцманът, — махаме се от това заблатено място. Вечерта около реката ще падне мъгла от комари. Трябва също така да оставим лодката на удобно за отплаване място и да я прикрием с клони. Не се знае дали няма да се наложи да се спасяваме с бягство.
— С бягство!? — гласът на капитана възвърна грапавината си. — Защо караш съзнанието ми да рови в плесенясали спомени с вкус на кръв, сълзи и сополи? Не съм бягал от хлапе, когато все още ползвах два крака и не умеех да се бия. Несъразмерния не бяга, а защитава възгледите си с аргументирани доводи, или… със сабя в ръка, ако думите не вършат работа.
— Трябва да си направим лагер на пясъчната ивица, откъдето да виждаме океана и да потърсим извор с прясна вода, защото тази в реката е застояла — рече боцманът. — И разбира се нещо за хапване. Съветът ми е никой да не опитва плод или корен, ако не е дяволски сигурен, че ще посрещне идната сутрин.
След като насочиха носа на лодката към океана и я замаскираха с клони, тримата корабокрушенци нарамиха празните бъчонки и започнаха да си пробиват път през джунглата в посока океана. Напускайки райската поляна, те се изправиха пред почти непреодолими препятствия — лабиринт от треволяци и бодливи храсти, мочурище и дълбок ров. Псето тъпчеше сляпо през гъсталака. Зад него, боцманът маркираше пътя с червени парцалчета, скъсани от банданата си. Капитанът се мъкнеше последен.
Наближавайки океана, те все по-често започнаха да се натъкват на ниски дървета, такива като морското грозде и манчинелата, докато накрая не останаха да стърчат само кокосовите палми, някои от които се надвесваха над океана, сякаш се опитваха да го целунат.
Настаниха се току в края на пясъчна ивица, откъдето се разгалваше целия хоризонт, след което се пръснаха, за да проучат мястото. Боцманът взе едната бъчонка и се отправи в търсене на сладка вода. Псето се шмугна отново в джунглата, за да потърси храна. Останал сам, капитанът излока няколко гълтока ром, след което подгони един рак отшелник, който умело се изплъзна от атаката на дървения му крак, за да се мушне във водата.