— Викаш, твоята носеше сантимент, а? — провлачи глас Псето. — Обицата, Кептън?
Капитанът реагира с усмивка.
— О, да! Истинска реликва, Псе! С умиление си спомням деня, в който Каня ми я дари. За благодарност приготвих вечеря и ѝ сътворих рая. Светлината от трипръстовите медни свещници караше сенките ни да оживеят в Шекспирова пиеса. Ръцете ни сграбчили сребърните прибори се потяха в очакване да погалят пламтящата плът. Сърцата ни сякаш туптяха в кристалните чаши и плискаха капчици любов по масата. Всяка провряла се между устните дума политаше в ехо, наподобяващо греховните степания на преплетени в едно тела. Погледите ни срамежливо се докосваха по интимните зони. Обонянието ни крадеше от аромата на живота.
— Сготвил си ѝ?! — учуди се боцманът.
— Салмагунди.
— Признавам, че продължавам да трупам изненади — повдигна вежди боцманът. — Салмагунди!?
— И то какво, Митс! Нарязваш на кубчета мариновано месо от пуйка, свински бут, див заек и няколко гълъба — заизвираха ароматни спомени от устата на капитана. — После добавяш гъби, солена херинга, раци, сини смокини и лук, а накрая поливаш обилно с ром.
— Може би, когато един ден всичко това свърши, ще ни нагостиш с вълшебствата, които приготвяш.
— Менюто ще ви сполети като изненада, Митс. Ненавиждам дирижираните удоволствия — катереше се по тоновете гласът на капитана. — А знаеш ли, Псе, как да разбереш кога една жена те желае?
— Как? — изгледа го косо Псето.
Приповдигнатото настроение на капитана му наля ентусиазма на даровит оратор. Думите започнаха да пълнят устата му, а езикът му — да ги тика една през друга:
— Няма да те оставя да тънеш в блажено невежество и веднага ще ти сервирам отговора, Псе.
— Я да чуем — подкани го боцманът.
— Когато една жена — подхвана капитанът, — освен да отговаря на породистите ти въпроси, с които я обсипваш от сутрин до вечер, започне тя самата да ти задава такива, значи вече не е безразлична към теб.
— За любов ли говорим или…
— За любов, Митс! — увери го капитанът.
— Аха — кимна боцманът.
— А Каня, джентълси… — прехапа долната си устна с вълчи вой капитанът. — Още щом ме зърна и изстреля залп от въпроси към мен. А аз…
— Foo affen ye be aff Tortuga? Foo mony shiners ye fesh frae een sailin? Foo mukkul she tak wull, fin ye cross ye great divine? (Колко често те няма на Тортуга? Колко мангизи носиш от едно плаване? Колко ще получи, ако гушнеш китките?)
Боцманът застана нащрек.
— Ти, еднооко чучело! — кожата по врата на капитана се стегна. — Подслушвал си ни, нали? Плужек нещастен! Скорбутен плъх! Ще ти изтръгна гръкляна навън!
— Не забеляза ли, че обиците изглеждаха еднакво? — отдръпна се назад Псето.
— Псе! — смръщи очи боцманът.
— Една вечер ти се отряза като докер, Кептън, а ние с Каня, така да се каже… — разчекна уста в ранена усмивка Псето — такова… малко… нали се сещаш…
— Хъм… — изгледа го изпод вежди капитанът.
— Даже Тери Чавсър и Буч Мълинк ги носят същите — продължи Псето. — Наясно съм с бакалските сметки, които фусти като Каня правят на гърба на моряците. Предлагат измамна любов в замяна на истински мангизи!
— Ако човек сподели обяда си с гладния — покашля се капитанът, — това е състрадание! Ако сподели жена си с другарите, това вече е акт на благородство!
Боцманът сграбчи Псето за лакътя и го издърпа далеч от ушите на капитана.
— Защо го правиш?
— Кое?
— Не знам какво целиш, но имам чувството, че си подтикван от противоречиви нужди.
— Не е тайна за никой, че Каня има сключени поне дузина „нелегални бракове“, за да се грижи за мангизите на наивници като капитана.
— И какво от това?
— Тя обича само мангизите, а той говори за… любов.
— Отмъщаваш си заради нападките му в лодката?
— Ъ-ъ-ъ…
— Знаеш колко е чувствителен на тая тема. Спри да ръчкаш с ръжена в незарастващата рана на любовта и да газиш по разкаляните пътища на чувствата му!
— Той си го изпроси!
— Заливах на съседната маса в „Малката русалка“, когато ти спечели на зарове онази обица от Уилям Пешки, така че… не се оплитай в лъжи!
— Нека… душата му си поциври, Боцман!
Когато Псето и боцманът се върнаха, капитанът изглеждаше нетърпелив да вземе думата:
— Всички жени са еднакви, Псе. Съмнявам се, обаче, невежа като теб да е разгадал думите на Росалинда: „You shall never take her without her answer unless you take her without her tongue!“1 („Никога няма да попаднеш на жена без отговор, освен ако тя не се окаже без език!“)
— Росалинда ли? Знам я тая… — изломоти Псето. — И тя е същата шафрантия като…