Капитанът се изправи и сгромоляса поглед върху кормчията. Ноздрите му пулсираха като на разярен глиган, готов да използва глигите си за смъртоносна атака. Капчици алена кръв избиваха от разранената кожа на гневните му устни. Зъбите му скърцаха все едно дъвчеше пясък.
— Да не ми е името Несъразмерния, ако не ти избода проклетото око, кучи син такъв! — изграчи той.
— Гръм да ме удари, ако нося виновност! — смотолеви кормчията.
— Вместо след ден песента на дублоните да разнася подвизите ми по кръчмите в Тортуга, сега трябва да приютя мисълта, че съм по-жалък и от шута на краля! Ти, празноглаво нищожество такова…
Думите свистяха покрай ушите на дългокосия, без да възбудят реакция у него. Той избърса с опакото на ръката тревожното си чело, сведе поглед и преплете пръсти пред корема си. От устата му като нощни пеперуди политаха откъслечни думи от молитва, които бързо губеха енергията си сред нехармоничните обертонове на капитана.
— От дни вонеше на… бунт! — додаде кормчията.
— Бунт?!
— Онзи отвратителен ирландец, Голди Пехлин, който Ти направи квартирмастер, отдавна ти кроеше чувала — продължи да упорства кормчията.
— Кратуната ти е по-куха и от хралупа в изгнил дънер! — облещи очи капитанът. — Къде е той сега, Псе?
— Amna dumm likker dokker, na’me. Jiss A… (Не съм глупав като докер. Просто…)
— Само веднъж да те докопам, проклетнико!
Дългокосият успя навреме да се вклини между двамата и да ги изтика по краищата на лодката. Погледът му укорително ги ръчкаше в ребрата.
— За бога, джентълмени! — рече той. — Току-що загубихме другарите си!
— Проклет да си, Псе! — изсумтя капитанът.
— Умолявам ви! — продължи с напрегнат глас дългокосият. — Запазете разсъдък и съхранете сили за изпитанията, на които ще ни подложи природата.
— А „Огнения дракон“, Митс? — попита капитанът. — А златото, Крази Митс? Не живях живот на бесен вълк, за да си ида като… смирена овца! Собствените ми очи да ме сторят свидетел как цялото ми богатство отлита към дъното на океана. И то заради това еднооко чучело, жалък нехранимайко, въшлив трюмен плъх, безполезна твар с мутра на сушена мерлуза!
Кормчията вдигна ризата над главата си и се сви на кълбо, сякаш да се скрие от очите на света.
— Fer ae puir aderdonian… A wid says we ging baak o’ ayond orr be fond o’watchin we dancy wi Jack Ketch, bit… A winna dee’t. (Като абардинец… щях да ти река да вървиш на майната си или че ще ми чини радост да те видя как танцуваш с Джак Кетч, ама… няма да го сторя.)
— Шотландският ти бълвоч, Псе, е като… конска пръдня във въздуха. Само още един миризлив звук и кълна се… ще ти затъкна проклетите думи дълбоко в гърлото!
— Укротете езици най-сетне! — извика Крази Митс.
— Боцманът е прав — изломоти кормчията. — Глуповатост е да хвърляме сили в препирни!
— Да… Глупостта е като глист, който вирее в главите на такива като теб, Псе — слюнките на капитана отново полетяха към кормчията. — Когато изгризат гузната ти съвест, червеите ще изпълзят през ушите и носа ти!
Боцманът опря гръб в борда и вдига глава. Погледът му се затича по осветените улици на нощното небе, докато не спря върху най-ярката звезда.
— Гнети ме мисълта, че се движим на изток!…
Думите му дълго отекваха в тишината като отдалечаващи се стъпки на една окуцяла надежда.
А вината очевидно сучеше жилавите си пръсти около врата на кормчията. Всеки път, когато си поемаше дъх, гърлото му свиреше като на прострелян в гърдите бивол. Страхът от другарски съд, жигосан на лицето му като пропуск за преизподнята, прогаряше огнени жлебове по челото му. Осиротелият поглед подскачаше от устата на боцмана към ръцете на капитана.
— … Но не бива да губим вяра, че североизточните пасати ще проявят благосклонност и ще ни изтикат обратно към Западните Индии — доизказа мисълта си боцманът.
— А Гълфстрийм?… — попита кормчията.
— Попаднем ли в обятията му, надали ще спечелим благоразположението на вечно сърдития Атлантик.
— А ако ни връхлети Папагайо?
— Една беда ни стига, Псе! — отвърна боцманът.
— Историята е сляпа кучка, Митс — губеше мощ гласът на капитана. — Не съм отстоявал талантите си, за да окичи на голите ми гърди доспехите на позора.
— Ако наистина вярваме — нае се боцманът, — ще се изплъзнем от прокажените ръце на Дейви Джоунс.
— Да вярваме в какво? — попита едва чуто капитанът. — В гангренясалите си мисли?
— В силата на единството! — отвърна боцманът. — Мислете позитивно, джентълмени!