— Та какви казвате са плановете за утре? — плесна с ръце боцманът по бедрата си. — Аз смятам да стана по-рано, да наловя малко стриди и да се опитам да хвана от ония огромни костенурки, защото, както казват старите морски вълци: „Не може да има приключение без месо“. Ще ви я приготвя по рецепта на племето Сименола и ще си оближете пръстите.
Капитанът надигна бъчонката. Тлъстият гълток наводни очите му и го задави.
— Да, реалността има много версии, Митс! — изпусна устата му някаква недоизказана мисъл. — Която и да избереш, все е твоята!
— Небето се къпе в червено — кимна боцманът. — Изглежда утре ще духа силен вятър.
— Дано отвее някой кораб насам — рече Псето.
Тъмнината сякаш подмени егоистичните им мисли и тримата корабокрушенци отново разпалиха с думи огнището, за да изпекат в него оцеляването си. Пиха ром, спориха, някои стари предложения се отхвърляха или променяха, нови се раждаха. Не отвориха повече дума за любовта.
Наближаваше полунощ, когато пламъкът в погледа на капитана започна да чезне. Той се опитваше да симулира съзнателно поведение, но по вените му вероятно вече циркулираше повече ром, отколкото кръв.
— Право ще ти кажа, Псе… — изхълца той. — Вибрациите в гласа ти… Днес ми тури чатала на врата, друже… Този поглед на ранен вълк, който… Държа се дръзко, Псе! Прегриза със зъби пъпната връв на отмъщението, но…
Паузата продължи достатъчно дълго, за да накара Псето и боцмана да се обърнат назад. Мушнал ръце под главата си, капитанът тихичко си похъркваше.
Шеста глава
Кошмарът става реалност
Зората пукна в компанията на утринния бриз, който палаво докосваше листата на палмите. Шумоленето разбуди боцмана и той протегна крака и ръце в гимнастичен синхрон. Когато отвори очи, дъхът му замръзна и вкочани устните му. Той се изтласка инстинктивно назад и повлече спящите си другари.
— Джеремая, Буч, Тревор Бенкс… — започна да сипе думи устата на капитана. — Вие, шайка хрантутници такива! Марш веднага към кърмата…
— Света Майко! — прекръсти се Псето.
— О, демони от тъмнината! — съвзе се изведнъж капитанът. — Изчадията на ада са дошли да си приберат вересиите.
— Запазете разум и без резки движения! — рече боцманът с плавен глас.
Дузина индианци се въртяха в кръг около тях и ги сочеха с копия. Гърчеха телата си в туземен танц и преплитаха пискливите си гласове:
— U’s. U’s. U’s. U’s. U’s. U’s. U’s. U’s…
На слабините им се мяткаха парцали, препасани с тънки върви около кръста. По телата им се виеха бели ивици. Лицата им лъщяха в крещящи багри, едни с боядисано в червено чело и лице на бели точки, други с жълти, бели или черни кръгове около очите. Езическите символи, татуирани по бедрата и ръцете им, кодираха тяхната самобитна идентичност. Повечето носеха разни дрънкулки по ушите, а на някои, напречно от носовете, стърчаха кокали. Косите им можеха да се мерят по блясък само с гривата на мустанг. В тънки плитки, спускащи се по слепоочията им, се мъдреха различни по цвят перушини, кости, щипки от раци. На вратовете им висяха нанизи от гигантски акулски зъби. Освен добре подострена пръчка, с която лесно биха могли да убият човек или животно, някои стискаха и примитивни лъкове.
Вплетеният животински череп в гарвановите коси на водача им изтрака със зъби, когато той се завъртя и посочи с пръст към корабокрушенците.
— Те creesto muusa! Poor tar zuus taa faar! (Вижте ги, бледоликите! Напълниха гащите от страх!)
— Kuulla mee oo’s vo preegi boor o gos loob (Този тук има само един крак и половин ухо) — рече индианец с белег на бузата. — Naa ku pa raa truluga. (Някой май ще остане гладен.)
— Къш, плашило такова! — изграчи капитанът.
— Prooti maar! (Донесете коловете!) — заглуши шушуканията войнственият глас на водача.
Половината индианци се шмугнаха в джунглата. Не след дълго изскочиха от нея с три кола и дълги ленти кора, обелени от дървото мохо. При следващата команда индианците разделиха тримата пленника и ги вързаха за коловете, така както ловците провесваха убитите сърни. После шестима от тях ги нарамиха и поеха през джунглата.
— Kuullo abadar gre so nemi neen, mun taa Boo heela omga parama too daaba (Тия дни ловът не ни донесе успех, но ето че Бог ни праща храна, за да нахраним децата си) — рече млад индианец, опипвайки бедрата на Псето.
— Махни си ръчищата от мен, сатана! — изръмжа дълбоко в гърлото си Псето.
— Kuulla gaa moosi puroo ku pa furu gamena (Тоя дето вряка, сигурно ще е много кисел) — рече белязаният.