— Ku pa peeme maraa maas (Ще го дадем на жените) — подхвърли младокът.
— Piki-pok doro, akki milaasi aa… spaha. (Едноокият май говори на… испански.)
— Immo breesi spahara! (Много мразя испанци!)
— Geesi tee о loorì (Аз пък ги обичам) — облиза се индианец с кокал, минаващ през долната му устна.
— Raama noo… (По-скоро…) — поде белязаният. — Piki-pok doro milaasi aa haarati daa tuulla ti blaa noo beeme ko kolisi pegero gugu de heen maani skaala. (Едноокият говори на езика на оня черния, дето не можахме да разберем кога сме го изпекли и стана на въглен.)
— Paraka (Сещам се) — сбърчи устни младокът. — Memiki fee poso noo ta komaka. (Черният му дроб горчеше като запъртък на костенурка.)
— Gaapa! (Гадост!) — рекоха вкупом останалите.
— Що за език е този? — зачуди се боцманът. — Тези туземци не носят белезите нито на Тайно или Локоно, нито пък на човекоядците от племето Кариба.
— Ако няма да ни ядат, какво ще ни сторят тогава? — излизаха на загорели късове думите на Псето.
— Не вярвам да ни нагостят с канки и да ни пуснат да си ходим — отвърна капитанът. — Знам, че в съзнанието ми битуват разни дивашки думи. Само трябва да ги изровя и да им дам да се разберат!
Псето затвори око и подхвана молитва:
Индианец с жълта кал под ноктите посегна към устата на капитана и се нагизди с вълча усмивка.
— Ku pa faa dreta luluulo? (Ще си нанижем ли от зъбите им амулети?) — попита той.
— Само смей да ми гледаш зъбите като на дърта кранта и ще ти отхапя ръката до лакътя, чучело такова!
Водачът сръга капитана в ребрата с копието си и рече:
— Gao, luluula ke beri! Buuva roolo seepi hos, te gaata re mogosi taa, elaaki re tasosi boo o re narosi maara mas. (Нали, затова са зъбите! Да ни напомнят, че трябва да изядем всички, които тровят рибата и оплодяват жените ни.)
— Ku pa dreesi ulu е sookoko! (Ще им оглозгам дори пръстите на краката!) — закани се младокът.
— Zugaga nemi neen baake yu Locono gu? (Не знаете ли за Локоно?) — попита водачът с мрачен тон.
— Umma? (Какво?) — попита белязаният.
— Maara tas guttu pemesi daaba noo, tetra nemesi fa kossi tarakata, kiki buru mooro faa… staaka haleesi vraa la (Жените им започнали да раждат по-бели деца, които като поотраснели, ставали космати, някои дори имали гърбави носове и… не искали да ядат враговете си) — отвращението струеше на ледени потоци от гласа на водача.
— Tarakata! (Космати!) — възкликнаха хорово индианците, въртейки невярващо глави.
— Keeriki mumurela! (Стига приказки!) — извика водачът. — Pemti, gerige noo, gerige noo! (Хайде, по-бързо, по-бързо!)
— Ти, по-гол от гол охлюв и по-ялов от скопен овен, скелет с глава на чучело, сифилитичен нерез, вмирисана рибешка глава! — разбунтува се езикът на капитана. — Веднъж да се освободя от този кол и ще оцветя океана с кръвта ви. Ще напълня земята с кокалите ви! Ще…
Атлетичните индианци почти тичаха с коловете на рамене. Минаха по загърляни от буйната трева пътеки. Прекосиха две плитки реки и едно мочурище, в което крякаха жаби и диви патици. Озоваха се на голо поле, приютило само кактуси и камъни. Щом преминаха по въжения мост, под който зееше дълбока клисура, те отново попаднаха в лабиринта на джунглата. Не след дълго, пътеката ги отведе до кръглите им колиби. Увити с тръстика и покрити с папрат и палмови листа, те ограждаха индианското село в кръг. Между тях стърчаха дървени тотеми, високи поне три пъти човешки бой — и всички до един изобразяваха изкусно издялано тяло на мъж с глава на риба.
Индианците стовариха коловете пред най-голямата колиба и се впуснаха във войнствен танц, размахвайки раздвоените си езици. Децата наобиколиха пленниците и започнаха да ги подбутват с бодливите си пръчки. Жените, прикрили интимните си части със сламени поли, се наредиха една до друга и заподскачаха в бясно темпо, въртейки глави като обезумели.