Не след дълго от колибата се появи шаманът на племето. Рядката му коса с мъка придържаше забитите в нея червени и зелени перушини. Вълнообразни улеи дълбаеха бузите му. Кожата на тялото му се свличаше като разтопен восък. В ръката му проблясваха човешки зъби.
Шаманът вдигна дясната си ръка и в селото настъпи мъртвешка тишина. Погледът му обходи тотемите, а мистичният му глас се извиси над селото:
— Teheraka moonu smaala tuulla, te gaata unesi aamon mi tego ko bee! (Нека дадем кръв на онзи, който бди над нас ден и нощ!)
— Teheera Moonutu! (Дай му кръв!) — извика вождът.
— Teheera Moonutu! Teheera Moonutu! — заповтаряха всички в един глас.
— Neymara naasi na! Neymara saasi si! (Неймара взема! Неймара дава!) — разпери шаманът ръце. — Puute leeli ko naanara tako! (Накладете огъня и пригответе черепа!)
Думите на шамана останаха да бродят из селото като палачи с огромни остри секири. В настъпилата наглед суматоха всички се втурнаха в различни посоки. Само децата останаха около пленниците, за да ги шибат с клони през лицата и да ги замерят с камъни.
Жените курдисаха на главите си скелети на риба чук, наредиха се в кръг и ченетата им затракаха като опашки на гърмящи змии. Мъжете се разделиха на две — едните се пръснаха за вършини, другите се хванаха да разчистят пепелта от огнището.
— Искам да говоря със… — вдигна очи капитанът. — Този проскубан гарван ли ви е старейшината?
— Стори нещо, Кептън! — изхленчи Псето. — Не виждаш ли, че… слагат масата? Предложи му толкова злато, колкото фунта тежим тримата заедно или…
— Стига си циврил, Псе! — скастри го капитанът. — Имаш ли представа колко злато е това? Проклет да съм, ако позволя на тая гмеж да ми изсмучи костния мозък! ААААААААААААААААААААААААААААА…
Капитанът даде воля на гласа си и всички индианци застинаха по местата си.
— Cuura piki-mo! (Изправете еднокракия!) — подаде шаманът жест към двама младоци.
— Ocama, boya! (Слушай, зъл дух!) — започна малко неуверено капитанът. — Daca cajaya. Sika uara’ rahe, uara’ caona! (Аз съм акула. Дай дъщеря си и златото!)
Индианецът с черепа в косите започна да обикаля около капитана и да го гледа застрашително.
— По-добре замълчи, Кептън! — намеси се боцманът.
— Не ме прекъсвай, Митс!
— Ъъъ… мисля, че индианските думи в главата ти са освободени от значенията им.
— Бог ме мрази! — тресна глава в земята Псето и зарида на глас. — Защо ме мразиш, Господи?
Боцманът се надигна и рече:
— Gua’kia guaitiao, cacike. Gua’kia wu’a akani, wu’a ari’. Da sika cacona… (Ние сме приятели, вожде. Не сме врагове, нито узурпатори. Носим дарове…)
— Ruuro unuuki prem ko nosaasi boo leet urro maaraa maas (Дошли са да ни отровят рибата и да посеят прокълнатото си семе в жените ни) — извика вождът.
Диваците вдигнаха копията си и насочиха острите им върхове към пленниците.
— Sika uara’ rahe, uara’ caona! (Дай дъщеря си и златото!) — настоя капитанът.
— Prekit (Млъкни!) — блъсна го силно в гърдите вождът.
Капитанът се строполи по лице.
— Ах ти, човекоподобна маймуно! — изплю той прахта полепнала по устните му и продължи с туптяща ярост в гласа: — Да не ми е името Несъразмерния, ако не си платиш за тази ефирна дързост. Не пред мен ще отговаряш, проскубано плашило такова, а пред самия дявол!
— Poorolo too-taa! (Пригответе се за танца на смъртта!) — извика шаманът.
Капитанът извърна поглед към шамана и устата му започна да го обстрелва с димящи закани:
— Ти… дърт, смрадлив пръч е муцуна на конска фъшкия. Скоро ще съжаляваш, че не си се задушил между краката на кучката, която те е раждала. Ще те смачкам като гнида между ноктите на палците си. Ще те одера жив, а от кожата ти ще си направя галоши. Ще ти изцедя мазнината и ще намажа корпуса на кораба с нея. Ще те изкормя и от червата ти ще направя корабни въжета. Ще ти изкарам джерката и ще си я изпържа за вечеря в мазнината от гушата ти. Ще те скалпирам и ще си натъпча възглавницата с косата ти. Ще ти отрежа езика и ще те накарам да го изядеш пред мен. Ще ти разцепя вените и ще си затопля рома с кръвта ти. Ще ти отсека краката и ще те бия с тях, докато главата ти не омекне като празен мях. Ще ти отворя черепа, за да ти насоля мозъка и…
— Тия нито са Араваки, нито разбират езиците им — напъна вързалките боцманът и те се врязаха в китките му. — Само веднъж да мога да си освободя ръцете.
— Зъбаците им! — изхлипа Псето. — Подострени са като паче перо! Бог да ни е на помощ!
— Мътните те взели, Псе! — изруга капитанът. — Казвал съм ти да не споменаваш името на Оня трюмен плъх, когато става дума за нечий живот. Нима майките, които са загубили рожбите си не са молили Оня да ги спаси? Нима болните от малария и туберкулоза не са се молили на Оня, отново да са здрави? Дяволът е този, който трябва да се смели над нас сега.