— Дано не прозвучи самохвално, но мисля, че еднакво добре владея както комедийните така и драматичните роли — съзря бъчонката с ром капитанът и се запъти към нея. — А и никога не омръзвам на публиката… Надявам се!
— Lat we tak ye lan o’ praisent, ye fesh tae thaim inty yer brikks. Cap’n! (Нека се възползваме от подаръка, който им носиш в бричовете си, Кептън!)
— Техен бог едва ли, но дявол… — отпи капитанът и обърса уста. — Няма нищо по-лесно от това да се намъкнеш в кожата на Лукавия. За целта не ти трябват нито реплики, нито суфльор, а чисто и просто да представляваш себе си. А аз… Нямам равен в това, момчета!
— Побързай, Кептън! — подкани го боцманът.
Капитанът вдигна глава и първите капки дъжд се плъзнаха по лицето му.
— Чуй ме, Дяволе! — полетя словото му към короните на дърветата. — Аз съм Несъразмерния, и не мога да оставя другарите си като кир в гънките на времето. Възнамерявам да докарам тази драма, поставена на сцената на живота, от най-нескопосания драматург — Бог, до нейния успешен край!
Капитанът кимна към вързаните на коловете си другари и от устата му се изтръгна ругатня. Ръцете на индианците докосваха краката му, но очите им не смееха да го погледнат. Щом капитанът почукаше по нечия сведена глава, индианецът започваше да се търкаля по земята в гърчове, сякаш тялото му се бореше с атаките на змийска отрова.
Той подкара децата като стадо овце и ги заприщи в нещо като обор. Нареди възрастните в кръг и им раздаде дървени купи, донесени му от индианка с изпилени предни зъби. Наля на всички ром и ги накара да го изпият на екс, като лично им показа как става това. След като пресушиха по още три купи, индианците заприличаха на духове — едни направо се разляха по земята, други бродеха като призрачни сенки из селото.
Щом се увери, че вече няма опасност някой от тях да им попречи да си тръгнат, капитанът нахлузи остатъка от дрехите си и освободи другарите си. Запали лулата и зареди дробовете си с доза свеж пушек. Изпусна кълбо дим и в гърдите му забълбука смях.
— Култ към члена! Как само го измисли, Митс!
— Добре ги подреди, Кептън! — изтърсваше клонките от косата си Псето.
— Празните приказки ядат от времето ни, джентълмени! — рече боцманът. — След малко тия диваци ще изтрезнеят и ще тръгнат по петите ни. Залагам си главата, че тук правото за втори шанс не е валидно.
— Сега какво? — попита Псето.
— Не ни остава друго, освен да поемем риска и да се върнем в океана — отвърна боцманът. — Хайде побързайте!
— Право ще ви кажа, кучета крастави! — обърна се капитанът към индианците. — Не чувствайте нужда да съжалявате. Несъразмерния не става за ядене нито суров, нито пък… печен. Може зъбите ви да режат като бръснач, ама месото ми е толкова жилаво, че и вълк не би го яло. Останете си със здраве и запомнете от човека, който някой ден ще покори моретата и океаните, едно: „Никога не предизвиквай гнева на оногова, който преди това ти е дал милостиня!“.
Тримата напуснаха селото на племето Неймара почти на бегом. В бързината, боцманът успя да грабне един мях от дива коза, а Псето греблото за лодката. Скоро небето се разрева и те се изправиха пред стена от гневни сълзи.
Следвайки вътрешния си компас, боцманът водеше колоната. Минаха по въжения мост, голото поле, мочурището, обраслите пътеки. В началото капитанът поддържаше добър ритъм, но не след дълго попадна в капана на деветте канчета ром и разкаляната почва. Първо се наложи да му помагат, а накрая и да го носят.
Добраха се до лодката останали без дъх. Махнаха бързо клоните, които я сливаха с околната среда и се качиха в нея. Псето загреба енергично. Боцманът започна да муши поглед през клоните на дърветата за потенциална опасност. Когато се отскубнаха от пипалата на мангровите дървета и лодката навлезе в естуара на реката, отливът току заголваше глезените на острова. Изплъзнаха се лесно от плиткачите на пясъчната коса, но положиха робски усилия с греблото, за да успеят бързо да напуснат заспалите води на залива.
Индианците се изсипаха на пясъчната ивица като колония на мравки убийци. Щъкаха в пълен безпорядък, викаха, крещяха, хвърляха камъни, стрели и копия към отдалечаващата се лодка. Децата измъкнаха няколко пироги от джунглата, но опиянените им бащи ги обръщаха при всеки опит да отплават.
Джолито се добра до открити води и отново се озова в сребърните шепи на океана. Капитанът отдавна похъркваше. Хвърлили и последните си сили, боцманът и Псето не дочакаха нощта и също се пренесоха в сънищата си.