Седма глава
Контето от Бристол на борда на „Рагнарок“
Вятърът пристигна с изгрева. Мъглата, увила лодката в лепкавия си пашкул се вдигна като театрална завеса и на сцената се появи скитащото слънце. Зажадняло за внимание, то задра нокти в очите на боцмана.
— По дяволите! — изропта той.
Пъшкането на гротмачтата го накара да ококори очи. Пред погледа му се извисяваше грациозен кораб. Той се пресегна към капитана, дръпна го за ръкава и подвикна:
— Събуди се, Кептън!
Капитанът разкопча очи и подскочи, сякаш някой хвърли шепа нажежени въглени в скута му. Невярващият му поглед обхождаше всеки един инч от корпуса на кораба.
— О, демони от тъмнината! — изпусна устата му. — Съновидения ли ме спохождат. Митс, или това е…
— Дева Марио! — изпелтечи Псето.
— „Рагнарок“ флагманският кораб на капитан Анн Ван Сопо — свали шапка и изряза дълбок поклон във въздуха капитанът. — 1200 тона водоизместимост. 120 тона гранит за баласт. 40 фута широчина на напречните греди. Дължина от 201 фута без бушприта и 226 фута с него. Гази 16 фута дълбочина. Дължината от кила до върха на гротмачтата — 170 фута. Височина на кърмата до пул дека е точно 65 фута. Фокмачтата е вертикална. Грота и бизанмачтата наклонени. Стъкмяват се с 10 платна, чиято обща площ е 13.700 квадратни фута.
— Впрегнати сме с абордажни куки към галеона, а на палубата няма никакво движение — рече боцманът, прехвърляйки разсъдливия си поглед от лодката към кораба.
— Складът с барута е в трюма. На орлоп дека се съхраняват въжетата, провизиите с храна и ром и плячкосаното. Общият брой на оръдията е 64. Всички до едно са бронзови, а общото им тегло надхвърля 80 тона. 48 от тях са 24 фунтови с калибър от 4.5 инча. Всяко едно е с тегло от почти 3000 фунта и дължина от 12 фута. Зарежда се с 14 фунта барут, има откат от 15 фута и далекобойност от 2000 фута. До 250 ярда пробива 4 инча дъб и 5 инча чам. Леките оръдия са 10 на брой. 8 двуфунтови и 2 еднофунтови. Има 6 мортири, една — 16 фунтова, две — 24 фунтови и три — 35 фунтови, а при атака по бордовете се монтират до 10 патареро.
— ’Tis… „Ragnarok“ hirsel, ay?! (Нима това е… самият „Рагнарок“?!) — провисна ченето на Псето.
— От корпуса му те гледат над 500 скулптури, коя от коя по-жива — животни, демони, русалки, крале, рицари и… десетки човешки гримаси — погледът на капитана се отмести от оцветените фигури по кърмата и балконите към носа на галеона. — А на бака, Псе, 10 фунтова лъвска фигура. Зърнат ли лъвската грива, испанците пълнят крачолите от страх.
— Каква хубост! — възкликна Псето.
— По дяволите, джентълси! Какво чакате, още? — сграбчи едното въже капитанът. — „Рагнарок“ по право ми принадлежи, защото е дяволско творение, а аз съм слуга на дявола, така както вие сте слуги на вашия Бог.
Изведнъж дузина главорези накацаха като корморани на фалшборда и насочиха мускетите, пистолетите и пиките си към тримата в лодката. От устите на онези, чиито бузи се издуваха от тютюна, политаха миризливи плюнки. Останалите дъвчеха грозни думи.
— Aye, aye, loons! Foo’s yer doos? (Привет, момчета! Как е хавата?) — дари ги с кучешката си усмивка Псето.
— О, небеса, носени на пиките на шепа простосмъртни! — заслони очи с ръка капитанът и погледна нагоре. — Води ли ви капитан, джентълси, или се шляете из океана като стадо въртоглави овце?
Гологлав моряк с високо чело и брадичка, потрепваща в такт, различен от клатушкането на кораба, наруши мълчанието на екипажа.
— Води ни капитан! — избуча той.
— А той добър ли е в надушването на богата плячка?
— Най-добрият кръстосвал моретата и океаните — избоботи моряк, размахващ подвита кука вместо дясна ръка.
— А щедър ли е той с вас, или ви подхвърля трохи, с които не би се нахранило и врабче?
— Най-щедрият — провикна се русоляв момък, чиято малка глава не съответстваше на едрото му тяло.
— И кой по дяволите е този… буфонаден герой? И кой по дяволите твърди всичко това?
— Самият „Той“ — отвърнаха хорово моряците.
— Гласовете ви са малко женствени, но признавам, че увертюрата на мюзикъла ви е поносима. Не съм съгласен обаче, драматургът ви сам да се хвали! Самохвалството е като кърлеж. Залепя се на онзи, от който може да смуче кръв, за да го зарази със смъртоносната си бактерия. Следва бавна и мъчителна смърт, а краят отвращава дори майката природа. Земята не желае да го приеме в обятията си, а лешоядите само кръжат над разлагащия се труп, грачейки най-зловещата си песен.
— Колко поетично! Колко патетично! — долетя глас откъм кърмата. — Пищният разкош на думите ви би развълнувал дори и глух козел!