— Как да остана в хармония с мисли, думи и действия, Митс — погледът на капитана излъчваше примиреност, — когато гласовите струни на ценностната ми система се затлачиха от горчилката, която изпих до дъно?
Боцманът му подаде бъчонката.
— Нека тогава влеем конска доза морал в жадните вени на реалността! — рече той с пресилена усмивка.
Чевръстите пръсти на капитана измъкнаха тапата, носът му си открадна от благоухания аромат, а езикът обърса залепените по ъгълчетата устни. Две капки тъга се отскубнаха от скърбящите му очи. Събрали топлината на лунната светлина в себе си, те се плъзнаха по мършавите му бузи, оставяйки по пътя си следа от ярки спомени.
— Горчива жал ме дави за верните другари! — изпусна той. — Проклетите дръвници обичаха рома и златото повече отколкото обичаха клетите си майки!
— Мир на душите им! — въздъхна боцманът.
Кормчията на няколко пъти облиза провисналите си устни, докато бъчонката не се озова в неспокойните му ръце. Отпи, без да отрони ни една прощална дума.
Притихнали в полите на нощта, тримата корабокрушенци продължиха да въртят бъчонката помежду си, без да говорят и скоро един по един започнаха да потъват в тревожните си сънища. Последен се отнесе капитанът.
Малко след полунощ кормчията се събуди с ням вик. Той се изправи пред лунния фон, затвори око и започна жадно да поглъща напоения с йодни пари въздух. Прогизналата на гърба му риза подчертаваше кокалестите му плешки. Под щръкналите косми на гърдите му надничаха грозна русалка и акула с големи тъжни очи. Превръзката на лявото му око едва се държеше на изтънелите върви. Бретонът му наподобяваше магарешка опашка, ресана с парче овча лой. Веждите се протягаха като прогорели сламени чардаци. Набола по изпъкналите му скули, брадата скриваше част от болезнените белези. Извивката на носа му следваше тази на пълнолунието. Изразените му кучешки зъби носеха очарованието на усмихващ се койот.
Когато се освести, той слепи длани пред гърдите си и вдигна поглед към небето.
— Awmichtie!… ’Tis needin hae ae newse wi’ ye, A be. A kenna, fit’s adee wi’ aat aul bastrit… caiptain Maffo, bit ’e waffs ’is moo likker toorn pootch. Fit drinks en wits oot! Sae mukkul rum micht ca ae min till ’is graff. Ama me richty, ye lee Gad? (Господи!… Изпитвам нужда да поговорим! Не знам какво го прихваща този дърт копелдак, капитан Мафо, но мръсната му уста плямпа като разпран джоб. Пиячката му е изпарила мозъка. Толкова ром може да утрепе човек. Не съм ли прав, драги Боже?)
Капитанът се размърда, изстреля няколко осиротели думи в просъница и замлъкна. Секунди след това арогантното му хъркане продължи да се вее над лодката.
— Aye aye, Michty. Me gat bluitert likker dokker last bliddy nicht, bit me hae nae wyte! ’Tis betwixt me an’ ye, bit… ’Ere’s eih deevil hissel, sae it is, foo gar me dee aa thir doitit ’hings. Ye speir me: D’ye makk it en yer life. Dug? (Така е, натаралянках се като докер проклетата минала нощ, но не у мен вината е, Боже. Между нас да си остане, но… дяволът е този, който ме ръчка да върша всички онези безразсъдни неща. Питаш ме: Успя ли в живота, Псе?)
Кормчията погледна към боцмана, който малко преди това притвори очи, за да се престори, че спи.
— An’ me repone be: Awa an’ bile yer heid, ye Gad! Dodee MacStann, A are. Dug foe Aiberdeen. Forgit not ’at, me freen! Noo… Jiss ye leuk aroon. Waater a’place. Me affa waabit an’ a-dirt-deen, bit still A mynd me faither wurds fae me baimheid: „Ye winna achieve nithin inty thon warrld, gin ye dinna ettle“. An’ me… keep fechten, Awmichtie, keep fechten… (И аз ти връщам: Не ставай за смях, Боже! Аз съм Доди МакСтан. Псето от Абърдийн. Не забравяй това, друже! Сега… Просто се огледай. Навсякъде… само вода. Съм ужасно изтощен и изхабен, но още помня думите на баща си от моето детство: „Няма да постигнеш нищо в този живот, ако не положиш усилие“. И аз… продължавам да се боря, Господи, продължавам да се боря…)
Втора глава
Клетвата на тримата пирати
Догаряха последните звезди, когато капитанът се разбуди. Още преди да отлепи гурелясалите си клепачи, устата му започна да бълва злъч, а щом изпъна дряновата си снага и съзря спящия кормчия, зениците му се напукаха и погледът му освирепя. Яростта пулсираше в гърлото му като рана изрязана с касапски нож.
— Ти, неблагодарен плъх… — заплющя словесният му бич по гърба на кормчията.
Когато потокът от ругатни и закани изтече, боцманът се надигна и разстла поглед върху необозримата водна пустош. Бръснещият вятър свиреше покрай ушите му. В своята игра, океанът изстрелваше солените си стрелички право към лицето му, принуждавайки го често да притваря очи.
Псето се събуди последен. Ранобудното слънце свенливо надзърташе в лодката и го гъделичкаше. Той се изправи и разкърши врат. Танцуващите по водата слънчеви зайчета се заиграха в сънения му поглед.