— Какво за сестра ми? — размаха език Тод Фъштън.
— Ето ти доказателството, Тоди — енергично засмука лулата си капитанът, за да разпали тютюна. — Чувството ти за хумор е крайно оскъдно, за да можеш да командваш екипаж от себични идиоти!
— Джентълмени! — намеси се боцманът. — Излишно е да кроим планове за нещо, което може да не намерим!
— Какви ги плямпаш, Крази Мист? — изплю думите на куп Тод Фъштън.
— Митс — поправи го боцманът.
Кръвта заблъска с юмруци в слепоочията на капитана. В очите му затанцуваха дяволи. Разстроените му гласови струни търсеха правилния тон:
— Да не си затрил картата. Митс? Спасявал си ми живота неведнъж и дваж, но… за това ще си платиш!
— Картата е поставена в мазнина, за да не се свие кожата, докато я прерисувам, но…
— Какво „но“ тогава?… — изръмжа Тод Фъштън.
— Картата представлява остров с пътеки, които водят доникъде. Информация носят само… загадките.
— Какви загадки, Крази Михс? — изграчи Тод Фъштън.
— Мозъкът ми се изпоти! — изстреля потта от челото си с палец капитанът. — Да не би да хвърляш намеци, Митс, че пътят към съкровището е застлан със загадки?
— Четири кръстчета са татуирани над очертанията на острова — начерта ги боцманът във въздуха, — а под всяко едно се мъдри загадка, с която най-вероятно се стига до отделно съкровище.
— Четири съкровища! — грейнаха като кандилници очите на капитана.
— Е, няма ли нарисувано дърво — набра се Тод Фъштън, — а на няколко ярда от него кръстче, което да оказва къде точно е заровено проклетото злато?
— Заровено до дърво!!! — изсмя се капитанът. — Тоди, приятелю мой, наивната ти мисъл би втрещила дори сетивата на камък. Нима не си чувал историите на капитан Лерой Орк, капитан Джак Доноу и капитан Терион Принфъл?
— Какви истории? — събра вежди Тод Фъштън.
— След като плячкосал няколко испански галеона, капитан Лерой Орк решил да скрие част от плячката, за да продължи да тормози проклетите конквистадори. Той навлязъл в тропическия лес и го заровил, като взел за ориентир една палма. Когато обаче след няколко години се върнал, палмата я нямало на обозначеното място.
— Отсекли са я проклетите индианци!? — предположи Тод Фъштън с половин уста.
— Нищо подобно — слепи устни и разклати глава капитанът. — Впоследствие капитан Лерой Орк разбрал, че ориентирът му се оказал ходеща палма. Стволът на това дърво не опира земята, а множеството корени, спускащи се от стеблото, се заравят плитко в почвата и придвижват дървото в търсене на слънчева светлина. За една година една ходеща палма може да измине повече от един ярд.
— Ходеща палма! — изпухтя Тод Фъштън.
— Загубили точния ориентир — пое боцманът, — хората на капитан Орк започнали да копаят безразборно, докато не се изпокарали и не се изпозастреляли. Всички до един!
— Капитан Джак Доноу пък си присвоил смелостта да пристъпи моралните закони и открадне не малка част от плячката с няколко наивни свои съмишленика — продължи капитанът. — Те заровили съкровището, а след като капитан Доноу очистил всички, които носели тайната в мислите си, той се върнал, за да го изрови.
— Не щеш ли, заспал подпрян на ствола на дървото, и се събудил чак към полунощ — пое отново боцманът. — За негово нещастие обаче… съкровището се оказало заровено в основата на едно омагьосано дърво.
— Омагьосано дърво! — смръщи се Тод Фъштън. — Не съм ви някакъв вчерашен сополанко, за да ми пробутвате врели-некипели.
Капитанът посрещна със задоволство смутения поглед на Тод Фъштън. После изпусна дима от дробовете си, за да изкашля поредните думи:
— Корените на омагьосаното дърво имат способността да изсмукват голямо количество фосфор от почвата, препращайки го към клоните и листата. През деня то изглежда досущ като останалите дървета, но през вечерта, особено когато е новолуние, свети като факла.
— Въпросната вечер, черни облаци скрили луната — пое боцманът, — а когато капитан Джак Доноу се събудил и видял дървото, той загубил разсъдък. Скоро след това го намерили удавен край бреговете на Флорида.
— Капитан Терион Принфъл успешно градял репутация в Индийския океан — продължи капитанът. — Натрупал несметно богатство далеч от родния дом, той се озовал принуден да го зарови в Индия.
— Нарисувал карта — кимна боцманът, — която изцяло се осланяла на стрелките на компаса.
— Когато обаче след пет години се върнал с шайка празноглави разбойници, за да изрови съкровището и обезпечи пенсионирането си, той не намерил нищо друго, освен недостойната си смърт.