Тод Фъштън се обърна към боцмана.
— Оказало се — поде боцманът, — че на обозначеното място поникнали много псилотеки. Псилотеката обаче, за разлика от омагьосаното дърво, не излъчва светлина, а складира енергия, за да я освободи при допир с птица, животно или пък… човек. Освен че усетили събрания в дърветата електрически заряд върху собствените си тела, те установили, че напрежението смущавало компасите.
— Капитан Терион Принфъл, бързо намерил решение и заповядал да изсекат всички дървета, за да може компасът да ги отведе до съкровището. Секли само нощем, защото, за разлика от пладне, когато дървото освобождавало най-силен заряд, през вечерта той едва се усещал. Щом обаче повалили всички дървета и останали на голо, равно поле, едно човекоядно племе забелязало пиратите и ги оглозгало до кокал.
— Това си е чист… фолклор! Не можете да ми насадите страх с някакви си тука… басни!
— Басните са за животни, а не за растения — рече с усмивка боцманът.
— На кой му пука, Крази Миш!
— Гръм и мълнии, джентълси! — изропта капитанът. — Пая си залагам, че контето от Бристол е надминал себе си, за да запази съкровището си непокътнато. Мътните да вземат тоя алчен и смрадлив опосум! Няма да ме спре!
— Готови ли сте да надникнете под полата на тайната, заключила съкровището на капитан Суейн? — попита боцманът.
Тод Фъштън го прониза с поглед.
— Слушам те, Крази Ми…
— Митс — побърза да го поправи боцманът, след което измъкна измачкан лист хартия от джоба си. — Цитирам:
— Ръцете на кантара!? Воин?! И… пълчищата от ада? — нагорчи се Тод Фъштън. — Какво се опитваш да посадиш в главата ми, Крази Мих?
— За да разбием кода на загадката, трябва да четем между редовете — отвърна боцманът.
— Логично — натърти Тод Фъштън. — Не съм толкова невеж, колкото си мислиш!
— И каква е тая проклета дължина? — попи с ръкав извиращата от челото си пот капитанът.
Боцманът направи досадна за събеседниците си пауза, преди да добави:
— „Една дължина е равна на ОМД“.
— Каква пък е тая мярка ОМД — замисли се Тод Фъштън. — Ммм… Миля?
— Това е нещо, над което трябва да умуваме, докато плаваме към острова, но… има и нещо друго.
— Мътните те взели. Крази Михт? — избухна Тод Фъштън. — Какво криеш още?
Капитанът почука Тод Фъштън по рамото.
— Словесните форми на агресия са присъщи за жените, друже Тод! — рече му с благ тон той.
— Гъъъъррр — изръмжа Тод Фъштън.
— Най-отгоре е татуирано следното:
— Гръм и мълнии. Митс! — изропта капитанът. — Право е, че кожата по гърба на Големия Ник се спущаше като чаршаф, който би събрал дори сонетите на Шекспир, но… чак пък в рими да се гаври онзи… испански мерзавец!
— Кучият му син през цялото време е вършил това под носа ми, без да угадя — зъбите на Тод Фъштън сдъвкаха последните думи. — Поне дузина пъти сме ходили на Карукера, където се наливахме до безпаметност, докато той е заравял съкровищата и си е редил разни загадки.
— И съм врял, и съм кипял в подобна пресолена каша — високомерният поглед на капитана налази Тод Фъштън. — Щом превземем Карукера, на място ще ни се изяснят всички неизвестни — кантари, духове, воини… и прочие.
Тод Фъштън пристъпи крачка напред и заби миризливия си въпрос в самия нос на капитана:
— А ако не го намерим?
— С умрели плъхове ли закусваш, Тоди? — размаха ръка пред носа си капитанът. — В условията на взаимна ненавист, не крия прегорените си чувства към нахалството ти. Дал съм ти обаче дума. Ако успееш да съхраниш живота си и ако си с мен, ще си получиш пая, ако ли не…
— Какво ако ли не?
— Успокойте духовете, момчета! — намеси се боцманът.
— Няма да свърши добре тая работа! — избоботи Тод Фъштън. — Никак, няма да свърши добре тая работа!
— Несъразмерния ще изрови проклетото съкровище, защото самият дявол ще му разгадае загадките! Помни ми думата, Тод Къни Фъштън от Файрвах, брат на Клер Дроуни Фъштън от Файрвах — облиза се той. — Помни ми думата!