Капитанът хвърли оловен поглед към друго безпризорно канче с ром и очите му се усмихнаха.
— Несъразмерния ще изрови проклетото съкровище, защото самият дявол ще му разгадае загадките! Помни ми думата, Тод Къни Фъштън от Файрвах, брат на Клер Дроуни Фъштън от Файрвах — облиза се той. — Помни ми думата!
Втора глава
Капитанът демонстрира един от талантите си
Тримата продължиха да мъчат разговора помежду си. Боцманът вземаше отношение само по темата със съкровището. Капитанът и Тод Фъштън обаче си пробутваха по някоя по-хлъзгава реплика.
— Неспособен си да измамиш сетивата ми, Тоди — рече капитанът. — В очите ти пише, че искаш час по-скоро да се намъкнеш в ботушите ми.
— И после как ще се справим със загадките? — погледна Тод Фъштън към дървения му крак. — Не виждаш ли, че повечето от екипажа ми са по-глупави и от бубита!
— Екипажът ми! — изсмя се капитанът. — Разбирам претенциите ти, друже, но все още Аз съм капитанът на „Рагнарок“, което идва да рече, че екипажът е под мое лично командване, без значение дали егото ти страда, или не.
— Слушай, Тоди! — рече боцманът. — Не бива да казваш на хората си, че съкровището се крие зад загадки. Това ще ги изнерви и ще ги накара да се съмняват, че ще го открием.
Погледът на Тод Фъштън залази по ръката, която стискаше рамото му.
— Може да ти изглеждам, ама не съм глупак, Крази Мис — процеди той през зъби.
Капитанът издигна пред себе си стена от дим и започна да пуска думите през нея:
— Заключителните слова по право ми принадлежат, джентълси. Дадохме си дума и мисля, че човеци на честта като нас, не биха позволили тя да се счупи. Уверявам ви, че от тук нататък, всичко ще тече по… ром. Намираме съкровището, поделяме го и после всеки по пътя си.
— Моли се да е така, Мафи!…
Тод Фъштън кимна тежко към събеседниците си и краката му го поведоха към стълбите.
Псето побърза да се качи при другарите си, а любопитното му око последва стъпките на Тод Фъштън чак до брашпила, където мистър Камън и моряк с гола глава намотаваха свободните въжета.
— Какво по дяволите искаше тоя мракобесник?
— Ядката на разговора — погледна присламчващите се моряци боцманът — не е за толкова гладни уши!
— Знаеш ли коя дарба е най-големият порок, Псе?
— Коя, Кептън?
— Тази да се самовлюбваш в собствените си успехи!
— Мисля, че е крайно време да ви занимая с продоволствените въпроси — рече боцманът.
— Карай по същество, Митс!
— Капитан Суейн явно се е готвил за дълъг престой на вода. Бъчвите са пълни със сланина. Трюмът е опасан с нанизи от изсушена риба и пастърма. Живата стока блее и кудкудяка в кафезите. Чувалите с картофи са струпани на голяма камара. Видях доста яйца и пресни плодове.
— Сигурно го е налегнал страх, тези пияндурници да не хванат скорбут или бери-бери — вметна Псето.
— А има ли…
— Има и един… проблем — рече боцманът.
— Не ми казвай, че… — отскубна още няколко думи от мислите си капитанът и замлъкна.
— Капитан Суейн е подходил безотговорно към бъчвите с ром. А и тоя тридневен разгул!…
— О, демони от тъмнината! Къде ти шеташе ума, за да не потушиш онази… вакханалия, Митс? Не мога да повярвам, че си позволил тази драма. Говори ми в мерни единици!
— Останали са пет бушела.
— С толкова малко пиячка не ни очаква нищо друго, освен брожение на екипажа и… бунт.
— Опасявам се, че това е… неизбежно!
— Да го разредим с вода — предложи Псето.
— Гениална идея — закима капитанът.
— Ако го раздаваме на дажби, може и да издеяним до момента, в който, надявам се, ще открием съкровищата — рече боцманът. — После, обаче…
— По-тихо, Митс! — прекъсна го капитанът. — Погледът на мистър Камън рови в устата ти като къртица.
— Къде са? — заоглежда се боцманът.
— Скупчили са се до брашпила — отвърна Псето, сочейки ги с поглед. — И касканят като докери!
Капитанът изведнъж смени маската на лицето си.
— Подслонете моите извинения, джентълси, за парвенюшкото ми поведение, което излях през изминалата седмица. Благодарности, Митс, че запазваш самоуважението си и не реагираш на нахалните ми думи. И на теб, Псе, че си предан, въпреки че не ти давам възможност да се почувстваш умен.
— Сторил си каквото трябва — рече боцманът.
Псето кимна уклончиво.
— Мисля, че словата на Офелия могат най-красноречиво да опишат човешката ни природа — напористите думи нямаха търпение да напуснат устата на капитана: — „We know what we are, but know not what we may be.“4 („Ние знаем какво сме, но не знаем в какво може да се превърнем.“)