— Липсва ми това — изпусна прозявка той — да се покатеря на марса, да пусна орловия си взор и да изкрещя с пълно гърло: „Кораб, кораб на хоризонта!“.
Чувството за примирие очевидно отвращаваше капитана. Ръцете му се събраха в юмруци и пръстите му изстенаха от приложената сила. Дървеният му крак престъргваше по дъното на лодката. Всяко едно мускулче по лицето му потръпваше в сатанински танц. Погледът му го захапа, а думите засвистяха от устата му:
— Гарван да ти изпие проклетото око, задето ни курдиса на произвола на вятъра, вълните и теченията!
Псето не отвърна. Езикът на тялото му обаче подсказваше, че моментът да сплетат отново езици назряваше. Той стисна зъби и сложи ръка на челото, за да предостави комфорт на погледа си.
— Ако изплува земя… — поде той.
— Скоро ще угадиш защо и дяволът се плаши от „стрападото“. Как се обяздва „испанско муле“ или как се целува „дъщерята на топчията“. Кълна се в рогата на дявола… Ще си платиш всичко до последното пени, Псе!
— Ти, еднокрако чудовище!… — излая Псето. — Умееш само да ругаеш като докер с подутия си език. Болно от бъчвена треска, неблагодарно копеле! Не притежаваш друго, освен прословутия си холандски кураж. Стой си в територията, иначе…
— Не смей да оспорваш качества ми. Псе! Издигнал съм се до капитан, не защото така е решил вашият бог. Мен дяволът ме е дарил с умението да вземам съдбовни решения. Сядай си на задника и кротувай, че…
— По дяволите, джентълмени! — изгуби спокойствие боцманът. — Отегчихте ме до смърт с детинската ви разпра. Забравете миналото и акостирайте в настоящето! Реалността ни притиска и трябва час по-скоро да установим контрол над нея. Надявам се укорът ми да ви напомни за опасността, която ни дебне.
— Скоро всички ще свършим като храна за акулите! — изхленчи Псето в отворилата се пауза.
— Просто се успокойте и проверете с какво разполагате, за да знаем как да разпределим силите и провизиите си!
— Какви ти провизии, боцман! — заслуша се Псето във воя на своите бунтуващи се черва. — Толкова съм гладен, че не бих отказал нито блудкавата овесена каша покрита със сажди, нито твърдите като камък сухари или гранясалите кнедли бъкани с гъгрици.
Когато и последният стон от устата на Псето замря, боцманът зарови ръце в джобовете си и помоли другарите си да сторят същото.
— Признавам, че не пазя спомени от последната нощ на „Огнения дракон“ — начумери се капитанът. — Къде по дяволите са пръстените от ръцете ми?
— Отцепи се като докер още по пладне, Кептън — оживи се Псето. — И онова отвратително ирландско копеле Голди Пехлин ти ги отмъкна на зарове.
Капитанът нагъна ноздри. Кървави жилки прорязаха бялото на очите му като реки изливащи гнева си в кладенците на дълбоките зеници.
— Едно ще ти река, Псе — изригна демоничният му глас, — ако ми разголваш самата истина, то дяволът ще награди онази подмолна твар, онзи безмозъчен примат с мозък на мекотело!
— A dee fancy „’E“ awreadies wreakit ’is wraith, bit upo… masel o’me!(Мисля, че „Той“ вече изля гнева си, но върху… самия мен!) — измърмори гузно Псето.
— Значи — плесна с ръце боцманът, — разполагаме с три бъчонки ром, две бъчонки вода, фалина — около 35 фута, пропукано в лопатката гребло, торба с тютюн, лулата на капитана, три френски луидора, гълито на Псето и тази празна бутилка, която открих тук в лодката.
Съмнението в нахалния поглед на Псето залази по лицето на капитана.
— В лодката? — попита той.
— Откога ви разправям — смръщи се капитанът, — че някой негодяй смуче от провизиите с ром!
— Внимавайте да не цопнете във водата, че течението за секунди ще ви отнесе в ада! — рече боцманът, преди да им върне притежанията.
— Любимата ми лула! — рече капитанът.
— Да имаше сега един нажежен въглен! — втренчи се в торбата с тютюн Псето.
— Бих удушил и дете за това, Псе! — всмукна от лулата капитанът и се престори, че изпуска дим от дробовете си.
— Носи ми топла радост да виждам екипажа сплотен — закима боцманът. — Храня надежди, че с желязна воля ще се преборим с океана и върнем при любимите хора. Имам усещането, че вятърът постоянно ми навява я гласа на Мелиса, я на Анджелика, я на Елизабет.
— Погледът ти, Митс — сплете вежди капитанът, — загатва, че въображението ти рисува картината на сладострастието с лекотата на художник от венецианската живописна школа.
— Любовта е онова, което ми вдъхва сили да се боря, Кептън — отвърна с усмивка боцманът.
— Поне един мускет да имаше и… шепа барут! Току-виж океанът ни изхвърли на някой остров с диваци. Може да ползвам само един комбал — посочи окото си Псето, — ама перушина няма да оставя по главите им!