— Много справедливо — съгласи се Псето.
— Няма да крия, че едновременно обожавам и ненавиждам тази система от правила — дотътри се капитанът до тях, — в зависимост от коя страна на закона съм се озовал.
— Та — продължи боцманът, — именно на англосаксонски се е говорело чак до средата на 11-и век и той звучал горе-долу така: „Men ofer molden and eall foeos mcere gesceaft!“5 („Човеците в небесата и всички божествени създания!“)
— Мяза ми на езика, на който плямпоти оня проклет датчанин — отмести поглед Псето към гологлавия моряк, който говореше с Тод Фъштън.
— На мен пък на твоите безвкусни брътвежи, Псе.
— И двамата сте прави донякъде — рече боцманът. — Предвид факта, че през 9-ти и 10-ти век много дани и норвежци се преселват на острова, и дори датски крале като Кнут Велики и Суейн Раздвоената брада са управлявали Англия, та няма как това да не се е отразило на езика. В англосаксонския навлезли скандинавски думи, които впоследствие се вгнездили в някои от английските и шотландските диалекти.
— Ама нали битката при Харлоу…
— Историята е животно, Псе — прекъсна го капитанът. — Впива нокти в гърдите ти и краде от миналото ти, за да се нахрани с него!
Боцманът изчака секунда и продължи:
— Всичко обаче се преобръща с кила нагоре, когато през 1066 година, херцогът на Нормандия — Вилхелм Завоевателя, нахлува в Британия. След битката при Хейстингс, в която побеждава крал Харолд II, той сяда на английския трон, за да моделира бъдещето на английската история. Последователите на нормандския херцог, говорели различни френски диалекти като нормандски, пикардски, валонски и прочие. Именно тази пъстра смесица развила уникалния островен диалект наречен англо-нормандски, който станал официален на висшата класа — кралския двор, съдилищата, управниците, търговците и училищата. Нисшата класа продължила да говори англосаксонки. През 14-ти век, англосаксонският отново взел превес, но стотиците френски думи обагрили лексиката му и той вече звучал така: „Nat greventh us youre glorie and youre honour, but we biseken mercy and socour!“6 („Величието и честта ти, нас не ни е наскърбила, за помощта ти молим и за закрила!“)
— Значи излиза… — нахили се Псето, — че англичаните са германци, които говорят френски?!
— Моментните ти проблясъци носят смисъла на исторически факт, Псе! — кимна капитанът. — Митс!
— След това, през 15-ти век с драстична промяна в гласните настъпва нова ера за английския език. А през 16-ти век, когато необятната морска шир отваря вратите на Британия към света, езикът ни започва да става все по-богат и по-богат. За да се върнем на основната тема, ще добавя само, че Уилям Шекспир е говорил на същия английски, на който говорим и ние сега. Разбира се има известни разлики, но мисля, че капитанът може най-добре да демонстрира богатството на езика, като ни потопи в романтиката на отминалите дни.
— Знаеш ли, Псе, колко думи владеел властелинът на перото? — попита капитанът.
— Ъъъъъ… — замисли се Псето. — 550?…
— Нагоре.
— 726…
— Дори Френсис Бейкън е владял поне 10 000 — махна с ръка капитанът. — Но и това е нищо в сравнение с барда на всички времена, който пазел в съкровищницата си 20 000 думи, повечето от които — рими.
— Повечето от които рими!!!
— Който и да се крие зад името Уилям Шекспир — заклати глава боцманът, — то той си е спечелил славата на изключителна личност. Това, което аз съм чувал, е, че е изповядвал… католицизма.
— Католик ли?! — намръщи се Псето.
— Не намесвай бог, Митс! — рече капитанът. — Уилям Шекспир е издялан от самия дявол. Нима Бог може да сътвори такава любовна история като тази на Ромео и Жулиета? Погледни Божиите чеда! Преструват се, че се обичат до полуда, но умират сами като кучета. А кой богопомазан може да поднесе на тепсия целия свят в краката на простосмъртния, без да иска и пени в замяна? На кой богопомазан духът му може свободно да броди из тайните ъгълчета на вселената? Божиите чеда са затворили душите си в клетки и когато ти се усмихват и радват на успехите, те всъщност умират от алчност и завист.
— После дяволът си го прибрал ли?
— О, да, Псе! — въздъхна капитанът. — След един содомитски запой, дяволът си прибрал душата му на същата дата, на която му я и дарил 52 години по-рано. Заровили го на 17 фута под земята в църквата „Света Троица“ в Стратфорд на Ейвън, а над него сложили малка надгробна плоча с епитаф, в който и до днес дебне проклятие.