Выбрать главу

— Едва ли е мъка да надраскаш някой друг сонет. Ей го на… — заблужда погледът на Псето. — Усещам как в главата ми започнаха да се съешават разни думи.

— А знаеш ли кой го е вдъхновил да напише сонетите си?

— Жена му?

— Грешка, Псе — пусна облак дим пред себе си капитанът и веднага го прогони с ръка. — Похотта, но в бронята на черната Люси от Клеркенуел. Проститутка по рождение и актриса по убеждение. Спомената е в цели 127 сонета от творчеството на гения, а те, както вече знаеш, друже, са точно 154.

— Аха.

— Сега ако ми позволите, джентълси, бих желал да ви върна в епохата на кралица Елизабет I и да нарисувам картина от красивите думи.

Капитанът изтегли крак напред, вдигна дясната си ръка и започна да подрежда римите:

In the ould age blacke was not counted faire, or if it weare it bore not beauties name; But now is blacke beauties fuccefiue heire, and Beautie flanderd with a baftard fhame, for fince each hand hath put on Natures power, fairing the foule with Arts faulfe borrow’d face, sweet beauty hath no name no holy boure, but is prophan’d, if not liues in difgrace. Therefore my Mifterffe eyes are Rauen blacke, her eyes fo futed, and they mourners feeme, at fuch who not borne faire no beauty lack, Slandring Creation with a falfe efteeme, yet fo they mourne becomming of their woe, that euery toung faies beauty fhould looke fo.
Отхвърляли те черното от стари времена, не го ценили, полза то не дава. Покълнаха от черното обаче семена и красотата се окичи със печална слава. И тез’ протегнати ръце към грозотата оформиха лицата с огнен плам. Но място нямаше за черното до красотата, изхвърлено, обвито от позор и срам. И ето я, тъй смугла, моята любима, ала очите черни пълни са с тъга. Че този, красота лишен да има, опорочава с краски хубостта. Така риданието тяхно се превърна във беда, а черното — в изящна красота.7

— Вдъхновяващо! — енергично заръкопляска боцманът. — Достойно за театър Глобус!

Капитанът свали шапката си и вряза дълбок поклон пред скромната си публика.

— Господа! — рече леко засрамено той.

— Браво! Браво! — заръкопляскаха всички онези моряци, които станаха свидетели на таланта му.

— От изложеното дотук една мисъл трябва да се вгнезди в главата ти, Псе. Независимо в какво начинание се спуска един мъж, за да го споходи успехът, до него неотменно трябва да щъкат поне две жени. Едната да готви, да му пере чорапите и да възпитава децата му, а другата чрез капризите си да му напомня, че насладата е по-скъпа и от златото.

— Насладата, Кептън!

— И когато веднъж си освободил поводите на сексуалната си фантазия, вече може да се отдадеш на изкуството, което е олицетворение на човешката гениалност!

— Изкуството, Кептън!

— С ваше позволение, джентълмени — кимна към събеседниците си боцманът и се отправи към стълбите.

Трета глава

Псето черпи от философията на капитана

След като останаха сами Псето се обърна към капитана и рече с поклащане на глава:

— Тоя Шекспир… и думите му…

— Преплетени в мистерия слова, Псе!

— Дали няма да мога да прикоткам с тях някоя сочна фуста? Каква сила се крие в тях: „Не знаем какви сме, но знаем в какво можем да се превърнем!“.

— Защо ли ми се струва, че подготвяш своето бягство в бъдещето?

— Ами… Няма такова нещо!

— Право ще ти река, Псе — прободе го с поглед капитанът. — Ще живееш в приказка, ако надмогнеш трагедията, че жените не принадлежат на нашата раса. Може да ти изглеждат, но те ни най-малко не са като човеците.

— Не са, Кептън!

— Не се впечатляват от това, от което се впечатляваме ние. Тяхната представа за живота, не е нашата представа за живота. Те виждат света в пасторални цветове. Черното за тях е бяло като сняг, а бялото — черно като кюмюр. Горчилката в гърлото им не е от разреден ром, а от целувката на една осакатена любов. Чуват не това, което им казваш, а това, което искат да им кажеш. Миризмата на барут за тях е просто миризма на барут, а не миризма на злато или… чест, а целите им… са дребни, Псе.

— Ъъъъъ… Ама… нали те ни раждат?

— Раждат! Раждат! — изцвили капитанът. — Те и кобилите раждат, но са родени, за да теглят цял живот. Знаеш ли каква е разликата между кобилата и жената?

— Ами… Кобилата има четири кра…

— Млъкни, Псе! — сряза го капитанът. — Приликата е, че и двете могат да мъкнат както пълна талига, така и да се кипрят по двора и да не дават на никой да ги обязди. Разликата е там, че жената си няма опашка, която да маха, за да пъди мухите от дупето си.

— Кандисвам, че женските са създадени за удоволствие и размножаване, но…

вернуться

7

Сонет CXXVII, Шекспир, превод на български: Д. Танкарт.