— Едва ли е мъка да надраскаш някой друг сонет. Ей го на… — заблужда погледът на Псето. — Усещам как в главата ми започнаха да се съешават разни думи.
— А знаеш ли кой го е вдъхновил да напише сонетите си?
— Жена му?
— Грешка, Псе — пусна облак дим пред себе си капитанът и веднага го прогони с ръка. — Похотта, но в бронята на черната Люси от Клеркенуел. Проститутка по рождение и актриса по убеждение. Спомената е в цели 127 сонета от творчеството на гения, а те, както вече знаеш, друже, са точно 154.
— Аха.
— Сега ако ми позволите, джентълси, бих желал да ви върна в епохата на кралица Елизабет I и да нарисувам картина от красивите думи.
Капитанът изтегли крак напред, вдигна дясната си ръка и започна да подрежда римите:
— Вдъхновяващо! — енергично заръкопляска боцманът. — Достойно за театър Глобус!
Капитанът свали шапката си и вряза дълбок поклон пред скромната си публика.
— Господа! — рече леко засрамено той.
— Браво! Браво! — заръкопляскаха всички онези моряци, които станаха свидетели на таланта му.
— От изложеното дотук една мисъл трябва да се вгнезди в главата ти, Псе. Независимо в какво начинание се спуска един мъж, за да го споходи успехът, до него неотменно трябва да щъкат поне две жени. Едната да готви, да му пере чорапите и да възпитава децата му, а другата чрез капризите си да му напомня, че насладата е по-скъпа и от златото.
— Насладата, Кептън!
— И когато веднъж си освободил поводите на сексуалната си фантазия, вече може да се отдадеш на изкуството, което е олицетворение на човешката гениалност!
— Изкуството, Кептън!
— С ваше позволение, джентълмени — кимна към събеседниците си боцманът и се отправи към стълбите.
Трета глава
Псето черпи от философията на капитана
След като останаха сами Псето се обърна към капитана и рече с поклащане на глава:
— Тоя Шекспир… и думите му…
— Преплетени в мистерия слова, Псе!
— Дали няма да мога да прикоткам с тях някоя сочна фуста? Каква сила се крие в тях: „Не знаем какви сме, но знаем в какво можем да се превърнем!“.
— Защо ли ми се струва, че подготвяш своето бягство в бъдещето?
— Ами… Няма такова нещо!
— Право ще ти река, Псе — прободе го с поглед капитанът. — Ще живееш в приказка, ако надмогнеш трагедията, че жените не принадлежат на нашата раса. Може да ти изглеждат, но те ни най-малко не са като човеците.
— Не са, Кептън!
— Не се впечатляват от това, от което се впечатляваме ние. Тяхната представа за живота, не е нашата представа за живота. Те виждат света в пасторални цветове. Черното за тях е бяло като сняг, а бялото — черно като кюмюр. Горчилката в гърлото им не е от разреден ром, а от целувката на една осакатена любов. Чуват не това, което им казваш, а това, което искат да им кажеш. Миризмата на барут за тях е просто миризма на барут, а не миризма на злато или… чест, а целите им… са дребни, Псе.
— Ъъъъъ… Ама… нали те ни раждат?
— Раждат! Раждат! — изцвили капитанът. — Те и кобилите раждат, но са родени, за да теглят цял живот. Знаеш ли каква е разликата между кобилата и жената?
— Ами… Кобилата има четири кра…
— Млъкни, Псе! — сряза го капитанът. — Приликата е, че и двете могат да мъкнат както пълна талига, така и да се кипрят по двора и да не дават на никой да ги обязди. Разликата е там, че жената си няма опашка, която да маха, за да пъди мухите от дупето си.
— Кандисвам, че женските са създадени за удоволствие и размножаване, но…