— За какъв морал ми говориш, след като във вените ти още тече мляко?!
— Отраснали в кирпичени къщи селяци, които ламтят за пари и власт! — изсъска Хлапето.
— Не се срамувам от потеклото си! — издиша облак дим капитанът. — Когато човек забрави откъде е тръгнал, най-често се оказва на място, към което въобще не е крачил!
— Наслушах се на псевдомъдрости — погледна към дрешника Хлапето и развя ножа. — Да не си я докоснал!
— Капитан Мафо не се бие с жени, а за жени! Сега затвори проклетата врата, за да не ни чуе някой от ония долни мерзавци като Тод Фъштън. И кажи на фустата веднага да излезе от дрешника!
Хлапето отстъпи крачка назад и затръшна вратата. Без да откъсва поглед от капитана, то се върна до дрешника. Протегна ръка в сянката на дрехите и помогна на момичето да пристъпи крачка напред.
Щом я зърна, капитанът застина в поза на мим. Лулата му се отскубна от хватката на зъбите и падна в скута му.
— По дяволите! — изломоти той.
Извитите ѝ мигли пърхаха като крилата на колибри. Лицето ѝ не се нуждаеше от тонове грим, за да подчертае божествената си красота. Кожата на изящните ѝ ръце отразяваше светлината като топящ се лед. Слънцето сякаш гнездеше в стичащите се като лава върху раменете ѝ коси. Корсетът само загатваше за самодивската ѝ фигура. Краят на светлосинята ѝ мантуа се влачеше поне ярд назад, а върху шапката ѝ цъфтеше плисирана дантела във формата на цвете. Сладкото ѝ ухание се разнесе из каютата и капитанът започна да дърпа яката на жустакорпса си, сякаш се опитваше да се освободи от питон, който го душеше.
— Чувай сега добре, Хлапе! — рече той. — Качи се на палубата, намери боцмана и Псето и ги домъкни тук. Изиграй го така, че другите да не се усъмнят в нещо нередно, особено това зло куче Тод Фъштън!
— Не съществува сила, която да ме накара да ви оставя сами — възпротиви се яростно Хлапето.
— Нека се водим от прагматизма на ситуацията, а не от нейните чувства — предложи с благ тон капитанът. — Бързо мога да загубя присъщата си човещина и да ви подхвърля на загорелите за плът и кръв главорези. Не се съмнявайте, че страстта ще забушува в слабините им веднага щом зърнат розичката на… шапката ѝ.
— Всичко ще е наред, Исо! — отрони момичето.
— Умолявам ви, капитане! — гласът на Хлапето носеше неговото смирение. — Надявам се да проявите нужния морал и да се държите като истински джентълмен.
Капитанът нахлупи шапката връз очите си и се залюшка в ритъма на неуморния океан. Пръстите му игриво забарабаниха по корема, а по устните му затанцува порочна усмивка.
— Право ще ти кажа, Хлапе — рече той, — въпреки че досега нито една фуста не е устояла на чара на Несъразмерния, този път ще направя компромис и ще се престоря, че просто не съществувам!
Четвърта глава
Историята на госпожица Дичет
Хлапето изскочи на палубата с кофа в ръка и подсвирквайки си продължи към фокмачтата. Вятърът духаше с постоянна сила, а слънцето оставяше своите дири по намръщените лица на моряците. Трима от тях жулеха прогизналите дъски и миризмата на гнилоч пушеше измежду пръстите им. Тод Фъштън и мистър Камън отново чепкаха оспорван разговор. Седнал на една обърната кофа, Псето забиваше гълито си в начертан на палубата квадрат. Качен на квартердека, боцманът мушеше поглед в далекогледа към безкрайния хоризонт.
Щом получиха посланието, Псето и боцманът успяха да се изнижат незабелязано от палубата и да се спуснат към покоите на капитана. Когато влязоха в каютата, момичето скочи в прегръдката на Хлапето и положи глава на рамото му.
— Страх ме е, Исо — рече през сълзи тя.
Изненадата наля олово в ботушите на боцмана. Той обстойно премери младата дама от главата до петите с поглед, в който се преплитаха възторг и нямо възхищение. Адамовата му ябълка заподскача, все едно смучеше бонбон.
— Мили Боже! — рече той.
— Puss onty brod! Arrrrgh… Verra baad freit! (Женска на борда! Ъъъъърррр… Много лоша поличба!)
— Не се бой! — хвана треперещите ѝ ръце Хлапето и повдигна брадичката ѝ с пръст. — Дал съм ти дума, че нищо лошо няма да ти се случи!
Псето хвана капитана за рамената и го разтърси.
— Shaa ae leg, Cap’n! (Събуди се Кептън!)
— Ъъъъъ… Какво стърчите там? — прозя се капитанът. — Митс, налей на всички от серума на истината!
Боцманът се добра до бюфета и започна да вади и подава чашите към масата.
— Някой ще ми обясни ли произхода на случващото се тук? — попита той. — Напрягам ум, но бога ми, не мога да вдяна мисъл, откъде изникна тази очарователна дама!