Боцманът разлистваше някаква книга, но погледът му лазеше по раменете ѝ.
— Нима? — отрониха устните му.
— А как попаднахте тук, госпожице Йо? Как по дяволите се озовахте в дрешника на „Рагнарок“?
— Всичко е заради баща ми, губернатор Дик Дичет. Той и капитан Суейн направиха задруга, с която… — Йоланда направи кратка пауза, след което изстреля: — За да трупат незаконни богатства!
Хлапето заклати енергично глава като потвърждение на казаното от Йоланда.
Капитанът надигна чашата и носоглътката му започна да пропуска рома на порции.
— Значи затова капитан Суейн е станал капер — избърса той уста. — Убеден съм, че тази алчна невестулка напада не само вражески, а и британски, и съюзнически кораби, а после чрез протекциите на корумпирания ви баща и онези глупаци от адмиралтейския съд изкарват, че всичко е законно. Пая си залагам, че контето от Бристол е отклонявал от плячката, за да могат двамата с губернатора да продават стоката на контрабандистите, за да прибират мангизите само за себе си.
— Порочна практика — изпусна боцманът.
— Право ли казвам, госпожице Йо? — повдигна наежените си вежди капитанът.
— Баща ми наистина търгува със самите пирати, като препродава плячкосаното от тях — посърна тя изведнъж и добави с тих стон: — А аз се оказах залог, който той предложи на капитан Ейвън Суейн. Негова годеница съм.
— Продал те е значи! — разкъса горчивата тишина гласът на Псето.
Боцманът изрови официалния каперски документ „Letter of Marque“, принадлежащ на името на капитан Ейвън Суейн и го разпъна на писалището.
— По-скоро я е предал — добави той.
— Разчитам болката в тревожните ви очи, госпожице Йо — рече прочувствено капитанът. — Баща ви… заслужава да бъде разчекнат от впряга на белгийски тежковози!
— А кучето пазач? — изръмжа Псето към Хлапето.
— Това е… брат ми — опита се да се усмихне Йоланда. — Той е тук, за да…
— Ако сте брат и сестра, както твърдите, госпожице Дичет — присви боцманът очи, — защо тогава в неговия изказ долавям кентиш акцент?
— Защото съм отраснал в Маргейт — побърза да отговори Хлапето. — Живях там почти десет години при родителите на майка ми.
— И вие, дечурлига, очаквате да повярвам на всички тия небивалици? — разчеса брадата си с нокти капитанът. — Давате ли си сметка, че прозорливият ми поглед може да проникне през очите дълбоко в мислите ви.
— Това е самата истина — рече Йоланда. — Просто сме се озовали на неправилното място и в неправилното време!
— От думите ви лъха искреност, но… — надвеси се капитанът към нея — я ме погледнете в очите!
— Аз всъщност се казвам Исидор Дичет, но в екипажния списък съм записан като Исо Бъдъм — подхвана Хлапето. — И държа да се знае, че не ме е пратил… баща ми на кораба, а се качих по собствена воля. Ден преди отплаването на „Рагнарок“ заставих капитан Суейн да ме качи на борда, за да не разкрия измамите, които правят с… баща ни.
— Ni’er haurd sae doonricht lee, A daed nae. Crack ye owre yer backet ye gonny pipe oot yer mammie’s milk, ye bliddy Buddy boy! (Не съм чувал по-безсрамна лъжа! Ако те фрасна по тиквата, ще си кажеш и майчиното мляко, проклето Хлапе!)
— Озапти език, Псе! — захапа лулата между предните си зъби капитанът. — Колко лета си живял, Хлапе?
— Лета?
— На колко си години?
— На… 19, но скоро ще стана на 20.
— А какви таланти притежаваш?
— Таланти?
— За какво си проектиран да съществуваш?
— Ами… — замисли се Хлапето. — Мога да се дуелирам с няколко човека едновременно!
— А какви планове кроеше? — звучно премлясваше мундщука в устата си капитанът. — Да отровиш виното във вените на капитан Суейн с арсеник, да освободиш сестра си и да раздадеш заграбеното на бедните?
Хлапето глътна рома от чашата на Йоланда и рече:
— Исках просто да съм сигурен, че на… сестра ми няма да ѝ се случи нищо лошо.
— Престани да пиеш — прошушна му тя в ухото.
— Пълни чашите, Митс! — извика капитанът.
Боцманът духна по чашата на Йоланда и нарисува с пръст едно цветенце върху запотеното стъкло.
— А откога сте на борда на „Рагнарок“? — попита той.
— Вече седмица съм затворена тук.
— И докога щяхте да се криете? — връчи ѝ той чашата с вежлива усмивка. — Нека сложим липсващата брънка от веригата, за да видим какво се крие в нейния край.
Щом погледът ѝ попадна върху цветето, усмивката, макар и малко скована, разчупи мраморните ѝ бузи.
— Благодаря, но пих достатъчно… — бутна чашата тя.