— Три бъчонки и няколко полупразни галона. Когато ромът свърши, най-вероятно ще се изправим пред бунт — припомни му боцманът. — Знаеш, че именно той е балансът между капитана и екипажа.
— Не разтваряй раната на загнилите проблеми, Митс — сниши глас капитанът. — Нали дори и за секунда не сте си помислили, че когато изровим проклетото съкровище, ще го делим с тази жалка пасмина?
— Изковал си план, нали Кептън?
— Златото бързо облада сетивата ти, а Псе? — успя да се ухили капитанът.
— Не мога да знам какво си наумил, Кептън — намеси се боцманът, — но имай предвид, че те ни превъзхождат в пъти и ако се стигне до сблъсък…
— Още с раждането на всеки един от нас дните му са преброени. Дяволът те записва в екипажния си списък и когато ти дойде реда нито илачите на доктора, нито молбите към бог могат да те оставят сред живите, а самият дявол няма навика да ти отпусне и секунда повече. Това обаче няма да стане, преди да си свършил това, за което си проектиран да съществуваш. Всеки човек се ражда с някаква мисия в живота, за някои по-важна, за други не чак толкова. Когато приключиш с нея, няма да има никакво значение, дали е понеделник или събота, дали под дюшемето ти блестят купища злато, или пък в джоба ти се разхожда едно-единствено пени, дали си обичан или мразен, защото смъртта е вечна и тя не слугува на нищо, което носи удовлетворение и наслада за тялото и душата — задъха се капитанът. — Въпросът тук е „Защо?“. Не е важно колко си живял или как, а „Защо?“, по дяволите, си живял?
— Право е! — съгласи се Псето. — Смъртта ти остава за цял живот, но делата, делата…
— По-жив съм от всякога, джентълси! — прекоси стаята с мъка гаснещият поглед на капитана.
— Мая се — поде Псето, — дали не е угодно за нас, ако поискаме откуп за госпожица Йоланда. Корумпираният ѝ баща трябва да е въшлив от мангизи. Ако го одерем… 100 000 паунда, все едно бълха го е ухапала.
— Нека не си играем с огъня! — рече боцманът. — Бълхата може да е много малка, но е смъртоносна!
— Чак пък смъртоносна! — усъмни се Псето.
— Кептън?
— По-накратко, Митс!
— През далечната 1347 година няколко кораба вдигнали котва от Кримския полуостров, за да акостират в град Месина на остров Сицилия. Освен стока обаче, генуезките моряци пренесли и бубонната чума. Заразата плъзнала и за няколко месеца половината население на града измряло. Тя се предавала както чрез въздуха и храната, така и чрез ухапване от бълха. Ходела по гризачи като плъховете и мармотите. Веднъж посята, по тялото на заразения се издували виолетови подутини с големината на юмрук, наричани бубони, а на клетника не му оставали повече от 2-3 дни живот. Черната смърт, както наричали чумата по онова време, се промъкнала из цяла Европа и за четири години покосила повече от двадесет милиона души.
— Да, но… — почеса се по врата капитанът, — какво общо имат проклетите бълхи с идеята на Псето?
— Моята идея — потвърди Псето.
— Метафорично казано, бълхата, която ще ухапе губернатора, може да се окаже смъртоносна, но… за нас — прозвуча безкрайно сериозно боцманът. — Искането на откуп може да се превърне в бумеранг, който ще се върне към нас, за да отсече главите ни. Мислите ли, че толкова властен и безскрупулен човек като Дик Дичет би се спрял пред нещо преди напълно да ни унищожи? За бога, та той е изтъргувал собствената си дъщеря!
— Може и да казваш право, Митс — рече капитанът, — но да не забравяме, че именно по време на чума се случват най-пищните пирове!
— Отдай покой на тялото си, Кептън! — потупа го боцманът по рамото. — А когато отмориш и ума си, ще обсъдим всичко на спокойствие.
Псето започна да се оглежда като съсел, канещ се да отмъкне нечие птиче яйце.
— A kinna wunner masel… (Мая се… Такова…)
— Нужда от лична аудиенция? Господа! — кимна боцманът и напусна каютата.
— Ща да си похортуваме, Кептън.
— Кое е толкова важно, Псе?
— Ъъъъ… такова… Да… любовта.
— Готов съм великодушно да ти подаря житейския си опит и знания — отвърна капитанът. — Въпрос?
— Как да угадя, че съм влюбен? Досега не съм усещал нищо друго, освен първичното животинско привличане. Знаеш, всички онези бездарни шафрантии по бардаците, които измъкват и последното ти пени — надигна рамене Псето. — Но дори и животните употребяват ласки, Кептън!
— Няма да те оставя да тънеш в блатото на невежеството и ще ти отсея правилния отговор — облегна се капитанът на таблата на леглото. — Когато това се случи ще го угадиш не с това, което шава в гащите ти, а с това, което бие в гърдите ти.