Капитанът се олюля и седна.
— Я подай бъчонката да ѝ плесна една целувка, че главата ми е изтръпнала, колкото и десният ми крак — рече той. — Чувствам как мислите ми се блъскат като шайка слепи копелдаци, които се опитват да открият малките блудници на Тортуга само по миризмата на разцъфтелите им теменужки.
— На! — добута бъчонката с крак Псето.
Капитанът разтръска глава сякаш да изхвърли недъгавите мисли от нея. После надигна бъчонката. Ромът шурна по шията му и се мушна в пазвата му. Щом се налочи, езикът му старателно облиза остатъка по устните и брадата.
— Митс, друже, добре си спомням деня, в който ми спаси кожата край бреговете на Кравешкия остров. И този на път за Веракрус. И този… онзи ден! И никога не ще ги забравя — гърчеше се в предсмъртна агония погледът му. — Ето, затова сега те награждавам с правото да поемеш капитанския рул и да скроиш тези правила.
Псето и боцманът се спогледаха.
— Първо — започна да отброява на пръстите си тутакси боцманът, — ако се сблъскаме с кралските фрегати, трябва да ги заблудим, че не познаваме пиратството. Освобождаваме се от миналото си и скалъпваме правдоподобна история, че сме корабокруширали с търговски кораб. Или пък въобще не махаме за помощ!
— Така, така, Митс — разклати вяло глава капитанът. — По-добре да се полутаме още малко из рибения бульон, отколкото да ни нагиздят с въжената папийонка на наказателния док в Лондон.
— Лягаме в лодката и играем умрели лисици, значи — закима Псето.
— Второ — продължи боцманът, — забравяме за рома, защото утоляването на жаждата с него е измамно. Вода ще пием на дажби. Дори само ще квасим устни…
— О, демони от тъмнината! — насъска думите си по боцмана капитанът. — Правото да си капитан не значи да бръщолевиш нелепици, Митс!
— На всичко съм готов съм — изправи се Псето. — Ей го на… като фърля комбал в бъдещето, виждам собствения си живот изпълнен с… радостност и веселина.
— Кучешката супа я оставям на вас — избута бъчонката с вода капитанът, — но ако искате да дочакам изгрева… — придърпа към себе си онази с ром.
Псето сведе глава и думите заклокочиха в устата му:
— А не ли е грях човек цял живот да си купува любовта? А и то една любов окаяна! Ония пачавретини те обират до шушка, а какво ти в замяна предлагат? Дамски буби и сифилис! Копнея един ден да се завърна в Абърдийн, да отворя дрогерия на Недъркърктейт между Уолъс Тауър и църквата „Сейнт Никълъс“, да взема най-личната мома и да създам свое собствено семейство, дечурлига, къща. Ех… — изпусна въздишка с дъх на носталгични спомени той.
— Планове, семейство?! — изсъска капитанът. — Чуй се само, какви ги плещиш, Псе! Звучиш като… енорийски проповедник в бакалия. Копнеел деца! За да отглеждаш семейство, трябва да можеш да носиш отговорност, а ти дори не знаеш как се пише тази дума. Това, което влачиш след себе си са само… неприятности! Сложил си кръвта си върху пиратския кодекс на Несъразмерния! Нима клеясалият ти мозък забрави, че не можеш да напуснеш борда, ако не си дръпнал дявола за опашката или преди да си струпал най-малко 1000 лири стерлинги?
— 1000 pound! (1000 лири!) — изсвири с уста Псето. — A hinna git ae pennie tae blissy masel wi, sae ain’t. Bit A ’hink maitter not, acau… (Нямам пукната пара, но мисля, че това едва ли вече има значение, защ…)
— Трето… — продължи боцманът, — трябва да скрепим правилата с клетва, джентълмени. Клетва, която да гарантира, че каквото и да се случи, ще останем единни. Че не ще изоставим или предадем другар.
— И нека Бог да ни е на помощ! — начерта Псето кръст във въздуха.
— Бог! Бог! Бог! — изграчи капитанът. — Някой виждал ли е тоя… подлизурко? Подал ли е Той ръка на някого? Къде се е дявал, когато ония варвари са ме захвърлили в проклетото море? Къде се кри този ваш Бог, когато онзи испански негодник ми отнесе проклетия крак? Къде е сега? — гласът му отново загуби волята си и премина в шепот. — Дяволът е този, който трябва да се смили над нас! Дяволът!
Боцманът протегна ръка. Псето я сграбчи и я стисна. Макар и с неохота в погледа, капитанът хвана ръцете на другарите си, за да се заключат в клетва.
Тримата заповтаряха в един глас:
— Кълна се във Веселия Роджър и в златните жили опасали недрата на земята! Нека, ако пристъпя клетвата за вярност, кокалите ми да бъдат пръснати по четирите края на света, а душата ми завинаги да бъде прокълната и остане в плен на Дейви Джоунс!
Трета глава
Боцманът се връща в спомените си
През следващите две денонощия вятърът продължи да подритва лодката ту в една, ту в друга посока. Когато пък спреше да беснее, я оставяше на гърба на някое вироглаво течение. Подвластен на настроенията си спрямо количеството поет ром, капитанът ту изхвърляше струпаните на върха на езика му ругатни, ту изпадаше в сантиментални разсъждения. Призовеше ли съня, оживяваха образи от миналото, за да го превърнат в говореща статуя.