След като пресуши канче ром, Йоланда най-накрая се успокои. Воднистият ѝ поглед все още проблясваше на светлината, но устните ѝ възвръщаха розовината си. Тя се доближи до боцмана и докосна рамото му.
— Бих желала да ви благодаря за всичко, което направихте за мен и… брат ми!
— Нищо повече от това, което би сторил всеки един джентълмен, за да е в мир със себе си.
— Нима бог дава право на хората да съдят и убиват себеподобните си? — издърпа тя канчето от ръката му. — И колко наказания ли сте измислили!?
Боцманът отлепи поглед от прогнилите дъски на палубата и я погледна в очите.
— Суров е нашият свят, милейди! Човекът за човека е звяр, а животът пази ужасяващи истории.
— Какви истории?
— Например като тази за смъртта на Рагнар Лодброк и за отмъщението на неговите синове.
— Рагнар Лодброк! — отпи тя. — Разкажи ми!
— Не мисля, че след всичко, което преживяхте, е удачно да ви сервирам… десерт е вкус на кръв.
— Предпочитам ордьовър от нежност — пропълзя по устните ѝ усмивка, — но явно менюто днес е за… вълци.
— Щом настоявате… — върна ѝ усмивката той. — Та англосаксонските хроники говорят, че легендарният викинг Рагнар е живял в края на осми — началото на девети век. Прозвището си Лодброк или „Рунтавите гащи“ той придобил заради облеклото си. Направени от неощавена кравешка кожа, варена в смола, овъргаляна после в пясък и накрая сушена на слънцето, докато се втвърди, гащите и жакетът му имали за цел да го предпазят от огнедишащите дракони и змейове.
— Рунтавите гащи!? — хлъцна тя.
— Роден да бъде велик воин, вярващият в бог Один, Рагнар Лодброк отплавал от земите си и насочил корабите си на запад, за да достигне бреговете на християнска Англия. Там той започнал да опустошава и ограбва всичко по пътя си, като започнал от кралството на крал Ела, Нортумбрия, за да стигне до кралството на крал Екбърт — Усекс.
— Бог Один?!
— Свирепи и безпощадни, викингите палили църквите е монасите и абата в нея, изнасилвали жените и убивали дори децата изпречили се на пътя им!
— Неееееее!
— Рагнар Лодброк тероризирал Англия и Франция с години, но при едно корабокрушение, което претърпял до бреговете на Нортумбрия, той попаднал в ръцете на своя враг крал Ела. Наказанието предвидено за езичника, изпълвало е религиозен трепет християнския крал Ела — изкашля се боцманът и добави: — Пуснали Рагнар Лодброк в яма с пепелянки и той издъхнал в страшни мъки.
— Да, но… нали Рунтавите гащи служили именно да го пазят от огън и отровни зъби?
— Ами… Крал Ела го съблякъл гол!
— Искам да ви призная — хлъцна отново тя, — че историята ви въобще не ми е страшна, Боцман!
— Кълна се — погледна я той, — че краят ѝ би хвърлил в потрес и най-безчувствения изверг!
— Вече нищо не може да ме изплаши!
— Когато синовете на Рагнар Лодброк — Бьорн Железни, Айвър Безкостни, Сигурд Змия в окото, Уббе и Хвитсерк, разбрали за смъртта на баща си, те дали дума пред боговете, че ще отмъстят за него по техните отколешни традиции и ще пратят крал Ела в царството на Хел. Тяхното желание да го накажат с „Rista Blodam“ или иначе казано с „Кървавия Орел“, скоро щяло да разтърси християнския свят.
— Ъъъъъъхххх…
— През 866 година братята повели великата езическа войска и след като преплавали Северно море, викингите дебаркирали в кралство Източна Англия. После през устието на река Хъмбър те се отправили към Нортумбия, за да се сблъскат с войските на крал Ела край Йорк. При последвалата битка англосаксонците претърпели разгром, а крал Ела попаднал в плен. Айвър Безкостни спазил обещанието дадено пред техните богове и наказал убиеца на баща си с…
— Кървавия Орел… — устата ѝ изричаше едно, но очите ѝ шептяха друго. — Продължавайте, господин Боцман!
— Накарали крал Ела да падне на колене, вдигнали ръцете му встрани и приклещили юмруците му между еленски рога. После с нож разрязали гърба му до гръбнака, а с брадва отделили ребрата от гръбначния стълб, за да разтворят торса му. Докато квичал от нечовешка болка, извадили белите му дробове и ги поставили на раменете му като символ на прибраните криле на орел. И за да заслужи името си на най-мъчителната смърт, всеки от синовете на Рагнар Лодброк хвърлил по шепа сол в димящите рани на крал Ела.
Йоланда не направи коментар. Когато боцманът повдигна главата ѝ, тя с мъка отвори очи.
— Заспала сте на рамото ми — рече той. — Мисля, че трябва да си починете, мис Йоланда.