Выбрать главу

— Нима койката не е твърде… широка — сграбчи го тя за ръката — за такова крехко създание като мен?

— Няма пладне, милейди! — усмихна се той.

— Да, да — хлъцна тя. — Алкохолът е най-лошият съветник на жената! Или поне така твърди капитанът!

— Внимавайте със стъпалата!

Хлапето вече се радваше на симпатиите на капитана, а ромът му помогна да изясни отношенията си с боцмана. След мъжки разговор, двамата си стиснаха ръцете и ознаменуваха събитието с няколко канчета ром.

Взел здравословната си дажба, капитанът се оттегли в покоите си в ранния следобед. Алкохолната оргия обаче продължи да се вихри е пълна сила през целия ден.

На здрачаване Псето продължаваше да марширува с канче в ръка и да си търси бъбриви събеседници. Той се спря до Пасѐ Д’Ериш и дърводелеца, които стояха един до друг, но не си говореха.

— Gee’s yerclaik, loons? (Какви са клюките, момчета?)

— Кой си ти? — пулеше се дърводелецът срещу слънцето.

— А ти кой си? — попита го Псето.

— Аз ли кой съм?

— Ти? — посочи го Псето.

— Ама аз първи попитах…

— А аз пък първи си го помислих.

— Ти си онзи, нали?

— Кой? — попита Псето.

— Псето — отвърна дърводелецът.

— От Абърдийн — допълни Псето.

— Ян Стоунец съм — рече дърводелецът. — Холандец!

— Frogiarider! (Холандец!) — отмери го Псето с пренебрежителния си поглед.

— Но…

— Какво?

— Не съвсем.

— Какво не съвсем?

— Месец преди да се родя, майка ми Анеке Стоунец преминала английския канал и се озовала в Лондон. Проплакал съм в една съборетина близо до Севън Дайълс, там, където Литъл и Грейт Ърл стрийт, Литъл и Грейт Уайт Лайън стрийт, Литъл и Грейт Сейнт Андрюс стрийт и Куйн стрийт се събират в една точка.

— И оттогава винаги си гладен… — рече Пасѐ Д’Ериш.

— Израснах в един от най-покварените квартали на Западен Лондон, Сейнт Джайлс, но не се хваля, че познавам мизерията във всичките ѝ варианти.

— Свърталище на ирландски пияници и проститутки! — заклати глава Псето.

— Един ден обаче се случи да помагам на един дърводелец близо до Олдгейт в Източен Лондон — вдигна и развъртя ръце пред погледа си Ян Стоунец — и тогава сръчността предначерта съдбата ми.

— Плямпаш като… хрокни! — рече Псето.

— Кокни — поправи го дърводелецът.

— Може да си се отделил от утробата на беднотията, но — подуши го Пасѐ Д’Ериш — тая твоя смрад…

— Първо станах калфа, после си стъкмих собствен дюкян — продължи Ян Стоунец. — Скоро обаче онези мерзавци ме вербуваха да плавам под адмиралтейски флаг. Там научих устройствата на всички ветроходи и ей ме тук сега от правилната страна на закона.

— Холандец ли си — заклати глава Псето, — миналото ти ще се влачи зад теб като тенекиена кутия!

Въпреки че хранеше силно и здраво тяло, в погледа на дърводелеца достатъчно красноречиво се четеше, че той не принадлежеше към расата родена да воюва. Чертите на широкото му лице — правилният нос, дебелите устни и вдлъбнатите скули, загатваха за вродена боязливост. От голямата му глава стърчеше остра като борови иглички коса. Прогорялата кърпа на челото му събираше стичащата се пот. А от опушването на трюмовете дрехите му ужасно воняха на сяра.

— Холандците са най-великите мореплаватели! — замижа той с усмивка на добронамерен идиот.

— Я не ми се прави на умен — сряза го Пасѐ Д’Ериш.

— А кой е открил Австралия, а? — ядоса се гласът на дърводелеца. — А Великденските острови? А…

— Тая сяра ти е изпила мозъка, Янси — почука Пасѐ Д’Ериш с показалец на слепоочието си.

— Слушайте, момчета — танцуваше окото на Псето ту към Пасѐ Д’Ериш, ту към Ян Стоунец. — Вместо да се дърлите като докери, да вземем да метнем заровете на лъжеца и ако един от вас двамата загуби, ще си разплетете езиците за това, което се случва тук на кораба с вашата дружина.

— А ти откъде знаеш, че нещо се случва, Псе? — извърна рязко поглед Пасѐ Д’Ериш към дърводелеца.

— Гроб съм! — кръстоса пръсти пред устата Ян Стоунец. — Не съм отковал ни дума!

— Е? — попита Псето.

— А ако загубиш какво ще ни предложиш? — премляска тютюна в устата си Пасѐ Д’Ериш.

— Ако загубя, ще ви дам по два дублона.

— По два дублона, викаш, а? — сбра вежди Пасѐ Д’Ериш и проточи мазна плюнка в краката си.

— Давай, давай заровете! — буташе думите една през друга алчният език на Ян Стоунец.

— Мятаме по веднъж — бръкна в джоба си Псето и изкара една шепа зарове.