Псето продължи да се самобичува за пропуснатите възможности и да търси божия знак в бедствието, изпълвайки нощите с осакатените си молитви. Боцманът все по-често започна да се държи за незарасналата огнестрелна рана на левия хълбок. Аристократичната му осанка се огъна. Очите му хлътнаха и мекотата в погледа му потъна в безвремието. Въпреки че пестяха всяка капка вода, тя се изпаряваше наред с надеждите им. Дните минаваха в борба с жаждата, вечерите — със самотата. Земя на хоризонта не се виждаше.
Клонеше пладне, когато състоянието на боцмана взе да се влошава. От раната му сълзеше слузеста гной, примесена с желирана кръв. Натрапчивата миризма на умираща плът се процеждаше през изтънелите нишки на ризата му. Първите симптоми на треска пробягваха по лицето му в конски тропот. Сигналите, които изпращаше на другарите си, че се чувства добре, отлитаха гарнирани с горчиви стонове на болка.
Псето се опита на няколко пъти да завърже разговор, но жаркият ден бързо топеше думите в устата му.
Мълчаха с часове.
Нощта завари капитана пиян. Той едва удържаше железните си клепачи. Очите му светваха и угасваха като фенерите на танцуващи светулки. Когато Псето най-сетне захърка, той го прекрачи и се сниши до ухото на боцмана.
— Събуди се, дявол те взел! — зашептя той. — Събуди се, преди да си се освободил от тялото си, Митс!
— По дяволите, всичко ме боли! — болезнено разкъса устни боцманът. — Какво има, Кептън?
— Проклет да съм, ако те оставя да прекрачиш в оня свят с позор, друже. Да пукнеш, докато се бием срещу испанските мерзавци или кралския флот, да! Да пукнеш от пиене, да! Да пукнеш в дуел за някоя напудрена шафрантия, да! Ама да пукнеш от глад, няма да я бъде тая!
— Помогни ми да се надигна! — изпъшка боцманът и се хвана за хълбока.
— Шъъъът! — заключи устата си с пръст капитанът. — По-тихо да не събудиш това еднооко чучело! Право ще ти река, Митс, не ми се нрави тоя проклетник от самото начало. Може в битка да хапе като английски булдог, но иначе е хленчещ женчо с празна тиква.
— Надявам се ефектните ти квалификации да целят само обезличаване на неговата мъжественост — разтърка с пръсти мътните си очи боцманът. — Нищо повече!
— Но ти си от вълчица раждан. И си начетен! Морски разбойник за чудо и приказ! И кожата си ми спасявал! Неведнъж и дваж, друже!
— Не умея да чета мисли, но… като знам, че това, което е в очите ти, това е и в главата ти…
— Знай, Митс, че не се водя нито от първосигналните си емоции, нито пък от първичните инстинкти за оцеляване.
— Нима?
— Адът е на една крачка! Но ти не се коси, друже! — втренчи се в джобовете му капитанът. — Знам, че гълито на Псето е в теб. Дай ми го и… веднъж завинаги ще изрежа проблема.
— Отровните ти думи — изкашля продрано боцманът, — парят повече, отколкото раната на хълбока ми!
— Може да съм лъжец, Митс! Може да съм развратник и пияница! Убиец, ако щеш ме наречи, ама не съм глупак… Само да можеш да се погледнеш!
— Сякаш дяволът говори през устата ти, Кептън — отвърна боцманът поглед. — Не желая и няма да толерирам подобно поведение!
— Не сложиш ли залък в устата си, до ден-два вашият скъп другар свети Петър ще ти отвори дверите на отвъдното.
— Здравият ти разум се е впуснал в пияно буйство! — сурово го изгледа боцманът. — Вразуми се, за Бога!
Капитанът подгъна устни в неразбиране. Лунните отблясъци обаче осветяваха решимостта издълбана в ирисите му. Ноктите му дращеха по гладките дъски.
— Ще му резна главата като на жертвен коч и окото ми не ще мигне. Ще се наплюскаме с непрокопсаника, Митс — едва сдържаше гласа си в шепот той. — Само така ще си възвърнеш силите, за да продължиш борбата. Кълна се в рогата на дявола, че не ще те оставя да пукнеш като куче!
— Умът ми не го побира! — заклати глава боцманът. — Дори и да го сториш, защото аз нямам сили да те спра… Няма да опитам и хапка от това месо… Човеци сме, за бога!
— Хайде — протегна ръка капитанът. — Не намесвай Оня мерзавец в човешките дела. Вгледай се в реалистичното огледало на живота и ми… дай ножа!
Боцманът затвори очи, сякаш да се предпази от намерението на капитана да зарази ума му със смъртоносен вирус. Гневният му език не се свърташе в устата му.
— Нима един джентълмен на късмета не трябва да държи на думата си? — попита с остър тон той. — Нима забрави, че положихме клетва за вярност?